Тед Деккер - Три

— Имат ли свободни стаи? — попита Кевин.

— Имаме резервации. Апартамент с две спални.

Той погледна към хотела, а после към океана. На стотина метра северно от тях се виждаше бензиностанция „Коноко“ с ресторант „Тако Бел“. На петдесетина метра на юг имаше занемарен грил ресторант. Край тях минаха две коли, лексус и мерцедес. Хаосът на Лонг Бийч му се струваше толкова далеч.

— Хайде — рече Сам. — Да се настаняваме и да си намерим нещо за хапване.

Половин час по-късно те седяха един срещу друг в уютното кафене на хотела, зареяли погледи към замъгления хоризонт. Бяха оставили изключените си мобилни телефони в стаята. Тя все пак носеше със себе си служебния пейджър, но Слейтър не можеше по никакъв начин да се свърже с тях. Като че ли простичкият план на Сам не беше чак толкова лоша идея.

— Какво ще стане, ако аз просто изчезна? — попита Кевин, разрязвайки дебелата си телешка пържола.

Тя бодна малко парченце пилешко в разтопено сирене, лапна го и попи устните си със салфетка.

— Просто да изчезнеш, докато го намерим?

— Защо не?

— Защо не. Да го оставим на сухо. — Тя отпи от студения си чай и си бодна още едно парченце. — Би могъл да се преместиш в Сан Франциско.

— И без това животът ми тук е съсипан. Не виждам как ще продължа образованието си в семинарията.

— Съмнява ме ти да си първият им студент, който е разкрил греховете си.

— Типичната изповед не включва и признаване на убийство.

— При самозащита. А и доколкото ни е известно, той е оцелял.

— Изповедта ми прозвуча доста зловещо. Мисля, че с мен е свършено.

— И с какво убийството е по-различно от клюката? Не беше ли това основната ти позиция в спора с декана? Ти не си по-способен на зло от епископа, забрави ли? Убийство, клюкарстване — каква е разликата? Злото си е зло.

— Злото си е зло, докато е в класната стая. Щом излезем в реалния свят, клюките дори не се приемат за зло.

— Точно по тази причина всеки добър детектив се е научил да вярва на фактите, а не на чувствата. — Тя продължи да си похапва. — Но и в двата случая не мисля, че можеш да избягаш. Той ще те проследи. Така стават тези неща. Ако вдигнеш залога, е много вероятно той да го вдигне двойно.

Кевин погледна през прозореца. С изключение на хоризонта, всичко останало беше потънало в мрак. Спомни си думите на Дженифър. Изкарай го на светло , беше казала тя.

— Като животно на лов — каза той.

— Само че ти не си животно. Имаш същите качества като него.

— Дженифър ми каза, че при първа възможност трябва да му видя сметката. — В гърдите му бушуваше гняв. Беше стигнал чак дотук, беше работил толкова усърдно, беше успял да се измъкне от най-дълбокото отчаяние, само за да бъде похитен от някакъв призрак от миналото.

Той удари с юмрук по масата и чиниите издрънчаха.

Вдигна глава и срещна погледите на възрастната двойка от съседната маса.

— Съжалявам, Кевин — каза Саманта. — Знам, че е трудно.

— Какво може да ме спре аз да бъда ловецът? — попита той. — Слейтър иска игра! Защо не му отговоря с предизвикателство и не го накарам той да отговаря? Ти би ли постъпила така?

— Да отговоря на терора с терор?

— Точно така!

— Не — отвърна тя.

— Как така не? Може би единственият начин да го притиснем в ъгъла е да играем играта по неговите правила.

— Злото не се преборва със зло; това просто ще доведе до анархия. За разлика от Слейтър ние имаме правила, имаме скрупули. Какво смяташ да направиш, да заплашиш, че ще взривиш някой конгресен център, ако той не се предаде на полицията? Не знам защо си мисля, че той просто ще ти се изсмее. Освен това не знаем как да се свържем с него.

Метрдотелът се приближи до Кевин.

— Извинете, сър, всичко ли е наред?

Някой се беше оплакал.

— Да. Извинете ме, ще се постарая да се контролирам по-добре. — Кевин му се усмихна смутено. Мъжът леко наклони глава и се оттегли.

Кевин си пое дълбоко дъх и взе вилицата си, но апетитът му изведнъж беше изчезнал. Вярно че когато се замислеше за всичко, което му бе причинил Слейтър, той преливаше от желание да го убие. Да унищожи унищожителя.

— Знам, че това може да ти прозвучи превзето, но Слейтър не ме плаши — каза Сам със срамежлива усмивка, взирайки се в мрака отвън. — Ще видиш, Кевин. Дните му са преброени.

— Както може би и моите.

— В никакъв случай. Няма да го позволя.

Той нямаше нейната увереност, но не можеше да устои на заразителната й усмивка. Това беше неговата Саманта. Неговата редник Джейн.