Тед Деккер - Три

— Вратата беше залостена отвън — трябваше да приложим доста сила, за да я отворим.

Дженифър слезе по стълбите. Стоманената врата водеше към стая с размери десет на десет метра, бетонна, празна. Тя освети с фенерчето си изровените стени. Няколко напречни греди поддържаха тавана. Поне част от него. Една малка част вече беше изгнила.

— Кръвта е ей тук — каза Милтън.

Дженифър освети мястото, където стоеше той и видя двете големи тъмни петна на пода. Присви очи и ги огледа.

— Установихме, че е кръв. — Размерът на петната също отговаряше на разказаното от Кевин, че и двамата с момчето са кървели. — След толкова години сигурно няма да можем да извлечем надеждни ДНК проби, но поне можем да потвърдим източниците. Още първия път, когато разговарях с Кевин, усетих, че крие нещо.

Тя погледна Милтън, изненадана от тона му.

— И това не е всичко. Гарантирам ви, че крие много неща — каза той.

Милтън беше първокласно прасе. Тя се изправи и отиде до една малка, едва забележима дупка на тавана.

— Оттук ли се е измъкнало момчето?

— Възможно е.

— В такъв случай, ако това се приеме за факт, какъв е изводът? Че Кевин не е убил момчето? Че са се сбили, Кевин е заключил вратата отвън, но момчето е успяло да се измъкне през изгнилия таван? И кой знае защо чак сега се е върнало, за да тероризира Кевин.

А можеше да означава, че момчето е умряло тук, а трупът му е бил открит от някой, който се е отървал от него. Едва ли. Разследването щеше да разкрие това, освен ако скитникът или който е бил там, е имал причина да скрие тялото. Вече беше пуснала искане за съответните доклади, но не беше открила нищо.

— Добре, трябва ни анализ на кръвта. Искам да знам какво се е случило тук долу. Ако наистина е кръв, лежал ли е някой в нея? Има ли кръв по стените или по тавана? Ако е възможно, искам да знам кръвните групи. Веднага изпратете проби в лабораторията на ФБР. И пресата не трябва да научава за това.

Милтън не каза нищо. Погледна към ъгъла и се намръщи. По лицето му премина сянка.

През главата й мина мисълта, че може би наистина ненавижда този мъж.

— Не си правете никакви планове, детектив. Всичко минава през мен.

Той я изгледа продължително и тръгна към вратата.

— Естествено.

Кевин се движеше по пътя към Палос Вердес. Телефонът на Слейтър лежеше изключен на таблото.

Сам гледаше напред и очите й блестяха.

— Ако Слейтър не може да осъществи контакт, как ще играе играта си? Ако целта му са гатанките, но ние неутрализираме възможността да общува посредством тях, то тогава няма да има гатанки, нали? Поне ще се наложи да преосмисли стратегията си.

— Или да взриви друга бомба — допусна Кевин.

— Технически погледнато, ние не нарушаваме правилата му. Ако взриви нова бомба, той ще наруши споразумението. Според мен няма да го направи.

Кевин се замисли за плана на Сам. От една страна беше хубаво, че прави нещо — каквото и да е — вместо само да чака. В това имаше смисъл. От друга страна, не вярваше, че Слейтър ще спазва собствените си правила. Може би Сам го познаваше по-добре, но тук ставаше въпрос за собствения му живот.

— Защо просто не изключихме телефона и не си останахме вкъщи?

— Той щеше да намери начин да се свърже с теб.

— Пак може да намери.

— Вероятно. Но по този начин успяхме и да те измъкнем оттам. Единственото нещо, от което се нуждаем сега, е време. През последните двайсет и четири часа изскочиха толкова много нови улики, но ни трябва време.

Отново ние .

— Не мислиш ли, че поне на Дженифър можехме да кажем?

— Приеми го като един вид тест. Прекъсваме всички контакти, а след това постепенно започваме да ги възобновяваме. Слейтър ще се изгуби, стига да не е вече по петите ни. Противниците му ще изчезнат. Може да злобее и да озверее, но няма да играе играта без теб. Ще добавим и други хора към кръга и така ще видим дали Слейтър не знае повече, отколкото трябва. Разбираш ли ме?

— Ами ако е сложил бръмбари в колата?

— Значи го е направил днес, под носа на ФБР. Нали тази сутрин я претърсиха, забрави ли?

Кевин кимна. Идеята започваше да му харесва.

— И ние изведнъж изчезваме, а?

Тя се ухили.

— Да, изведнъж.

— Както когато се измъквахме навън през нощта.

След около половин час стигнаха до един старомоден хотел — стара викторианска сграда, която беше преобразувана и разширена до четирийсет стаи. Когато спряха на паркинга, часът беше шест и десет. От Тихия океан се носеше хладен, солен бриз. Сам се усмихна и измъкна сака си.