Тед Деккер - Три

Тя се изправи.

— Моля се да сте прав.

— Не знаех, че сте религиозна.

— Не съм.

Младите мъже с вериги не изглеждаха като да носят някакви оръжия. Не че престъпниците имат навика да си носят пистолетите си овесени на врата, за да могат всички да ги видят, но за всеки случай Кевин реши да не се занимава с тях и потегли по „Уестърн“.

Може би е по-добре да търси на не чак толкова очебийни места. По страничните улички. Всеки плужек, облякъл риза без ръкави, с бира в ръка, би могъл да носи оръжие, нали? Или поне може да е скрил патлака си под матрака вкъщи. В действителност Кевин нямаше представа какво трябва да направи и това го изнервяше до крайност.

Той прекоси няколко квартала, преди да събере смелост да паркира на една съмнителна уличка и да продължи пеша. Щеше да е голяма подигравка, ако някой го дебнеше с пистолет в ръка. Защо да си играе игрички със сериен убиец, когато по всяко време на денонощието може да се шмугне в някоя забутана улица и да отнесе куршума? Също като във филмите. Или пък другият вариант повече подхождаше на филм?

Той вървеше и оглеждаше с любопитство къщите. Може би точно сега бе моментът да се помоли. Но от друга страна, като се имаха предвид намеренията му, молитвите въобще не изглеждаха подходящи. На три метра от него по улицата се търкулна топка. Той извърна глава надясно и видя едно момче, което стоеше на около метър от него и го гледаше с големите си кафяви очи. До момчето, пред вратата на къщата, се беше изправил грамаден, гол до кръста мъж, покрит с татуировки, с обръсната глава и черна брада, оформена на катинарче, и го гледаше изпод рунтавите си вежди. Кевин вдигна топката и я хвърли непохватно обратно на моравата.

— Да не си се изгубил? — попита мъжът.

Толкова ли беше очевидно?

— Не — отвърна той и се обърна.

— На мен ми изглеждаш изгубен, момче.

Изведнъж Кевин се почувства твърде уплашен, за да отговори. Той продължи да върви, без да посмее да се обърне назад. Мъжът изсумтя, но не каза нищо друго. Едва когато стигна до следващата пресечка, Кевин се осмели погледне назад. Мъжът се беше прибрал в къщата.

Не мина чак толкова зле. Браво на теб, момче. Кевин играчът.

Кевин глупакът. Ето го и него, скитащ из непознат квартал, преструващ се, че знае какво прави, кроящ безсмислени планове, докато на двайсетина мили на юг една истинска игра чака своя звезден играч. Ами ако Слейтър беше звънял през последните два часа? Ами ако се беше обадил на Дженифър или на полицията с нова заплаха? Ами ако Сам се беше събудила, беше открила, че го няма, беше включила телефона и беше получила ново обаждане?

Кевин се спря. Какво си мислеше, че прави, за бога? Сам. Сам имаше пистолет. Никога не му го беше показвала, но той знаеше, че го носи в чантата си. Защо просто не вземеше нейното оръжие? Какво щеше да му направи тя, да го хвърли в затвора за…

— Хей.

Кевин се обърна. На пет крачки от него стоеше мъжът с татуировките. Беше навлякъл една бяла тениска, която едва успяваше да побере издутите му бицепси.

— Зададох ти въпрос.

Сърцето на Кевин тупкаше силно.

— Аз… Не съм се изгубил.

— Не ти вярвам. Когато видя някой будала от Уолстрийт да се мотае по тротоара, знам, че се е изгубил. Дрога ли си търсиш?

— Дрога ли? Не. Мили боже, не!

— Мили боже? — Мъжът се ухили и повтори думите с наслаждение. — Мили боже, не. Какво тогава правиш тук, толкова далече от дома?

— Ами… просто се разхождам.

— Това да ти прилича на Сентръл парк? Объркал си дори щата, момче.

По гърба на Кевин се стичаше студена пот. Попитай го. Просто го попитай.

Той се огледа.

— Всъщност си търся пистолет.

Мъжът повдигна вежди.

— И според теб пистолетите растат по дърветата, така ли?

— Не.

Мъжът го огледа от глава до пети.

— Ченге ли си?

— Да ти приличам на ченге?

— Приличаш ми на глупак. Има ли някаква разлика? Що за идиот ще тръгне да обикаля из непознат квартал и да си търси патлак?

— Съжалявам. Сигурно трябва да си тръгна.

— И аз така мисля.

Мъжът блокираше тротоара, затова Кевин слезе на пътя. Направи три крачки, преди онзи отново да заговори.

— Колко носиш?

Кевин се спря и се обърна към него.

— Четиристотин долара.

— Дай да ги видя.

Ами ако ги откраднеше? Вече беше твърде късно да се отказва. Той измъкна портфейла си и го отвори.

— Ела с мен. — Мъжът се обърна и тръгна към къщата си, без да се обръща.

Кевин тръгна след него. Като кутре. Колко ли любопитни очи се бяха впили в смотаняка от Уолстрийт, който се влачеше след Биф?