Тед Деккер - Три

— Какво?

— Да го отстраня. Ако знам със сигурност, че това е Слейтър.

— На какво зло е способен човек? — рече Кевин с отсъстващо изражение.

— Какво?

— Нищо. — Но всъщност не беше така. За пръв път му хрумна, че не само е способен да убие Слейтър, но и желае да го направи, при самозащита или не. Какво би казал д-р Джон Франсис за това?

— И така. Момчето е било по-високо от вас, около тринайсетгодишно, русокосо и грозно — каза Дженифър. — Нещо друго?

Кевин не можеше да се отърве от усещането, че има още нещо, но не можеше да си го спомни.

— Не се сещам за нищо друго.

Те подминаха един магазин, който беше познат на Кевин.

— Къде отиваме?

Внезапно се досети. Кракът му започна да потупва по пода. Движеха се покрай един изоставен парк с брястове.

— Мислех да ви заведа до къщата на леля ви. Да видим дали няма да пробуди някакви спомени. Визуалните асоциации са способни на чудеса…

Не чу останалото. Главата му забуча и той изведнъж получи пристъп на клаустрофобия в колата й.

Дженифър го погледна, но не каза нищо. Той се потеше; тя виждаше капчиците по челото му. Зави по Бейкър стрийт и подкара покрай брястовете към дома от детството му. Дали пък не чуваше и туптенето на сърцето му?

— Значи тук се е случило всичко — произнесе разсеяно тя.

— Аз… не искам да ходя в къщата — каза той.

Тя отново го погледна.

— Няма да ходим в къщата. Просто ще минем по улицата, става ли?

Не можеше да й откаже — със същия успех можеше да развее червено знаме пред нея.

— Да. Съжалявам. Не съм в особено добри отношения с леля ми. Майка ми умря, докато бях още малък и леля ме отгледа. Имахме някои различия. Най-вече заради колежа.

— Добре. И други са се сблъсквали с подобни проблеми.

Но тя май бе усетила, че тук има и нещо друго. И какво от това? Защо толкова усърдно се опитваше да скрие подробностите от живота при леля си? Той беше странен, но не и ненормален. Саманта имаше друго мнение по въпроса, но тя беше пристрастна. Все пак той не беше жертва на физически тормоз или нещо също толкова ужасно.

Кевин си пое дълбоко дъх и се опита да се отпусне.

— Според вас момчето ви е гонило до някой от онези стари складове покрай линията, така ли?

Той погледна вдясно. Споменът за онази нощ го връхлетя с поразяваща яснота.

— Да, но аз се бях побъркал от страх, освен това беше тъмно. Не помня точно кой от тях.

— Някога проверявали ли сте ги? За да видите кой от тях има мазе?

Кевин се опита да надвие надигащата се паника. Не можеше да я допусне в миналото си. Той поклати глава.

— Не.

— Защо не?

— Случи се преди толкова много време.

Тя кимна.

— Има няколко възможности. Да се надяваме, че нищо не се е променило. Знаете, че ще трябва да ги претърсим.

Той кимна.

— Ами ако го намерите?

— Тогава ще бъде ясно, че не той е Слейтър.

— Ами аз?

— Ще знаем, че сте го убил. При самозащита.

Те минаха покрай бялата къща.

— Тук ли живее леля ви?

— Да.

— А това е някогашната къща на семейство Шиър?

— Да.

— Като ги гледате, спомняте ли си някакви подробности?

— Не.

Тя млъкна, стигна до края на улицата, направи завой и подкара обратно.

Кевин имаше чувството, че светът му се руши. И без това му беше трудно да дойде тук сам, но идването заедно с Дженифър му се струваше като богохулство. Искаше да й разкаже истината за направеното от Белинда. Имаше нужда тя да го утеши, него, малкото момче, което беше израсло в този изпълнен с лудост свят. Връхлетяха го вълни от тъга. Очите му се замъглиха.

— Съжалявам, Кевин — рече меко Дженифър. — Не знам какво се е случило тук, но виждам, че е оставило белега си върху вас. Повярвайте ми, ако не ни притискаха сроковете, нямаше да ви водя тук в сегашното ви състояние.

Тя май се притесняваше за него, а? Наистина. От окото му се отрони сълза и потече по бузата. Вече не можеше да сдържа чувствата си. Започна да плаче, но веднага се опита да преглътне сълзите, което още повече влоши състоянието му. Скри лице в сгъвката на лявата си ръка и се разхълца, изпълнен с ужас от глупавата си постъпка.

Тя излезе от квартала и спря колата. Той погледна със замъглените си очи и видя, че се намират до парка. Дженифър седеше и го гледаше съчувствено.

— Аз… съжалявам — едва успя да произнесе той със свито гърло. — Просто… животът ми се разпада…

— Ш-ш-т, ш-ш-т. Всичко е наред. — Ръката й се отпусна върху рамото му. — Наистина, всичко е наред. Последните два дни преживяхте истински ад. Нямах право да ви подлагам на това.