Тед Деккер - Три

— Не.

— Единственото нещо, за което виждам смисъл да призная, е момчето — каза Кевин. — Но тогава признанието би трябвало да предизвика някаква реакция, нали?

— От страна на Слейтър, да. Така смятам. Освен ако, разбира се, той наистина е момчето, но иска да си признаете нещо различно от опита ви да го убиете.

— Не се опитах да го убия. Беше по-скоро самозащита. Иначе той щеше да ме убие!

— Така да бъде. Защо ще иска да ви убива?

Въпросът хвана Кевин неподготвен.

— Той… преследваше Саманта.

— Саманта. Името й непрекъснато изскача, нали?

Дженифър погледна през прозореца и за няколко минути в колата се възцари мълчание.

Кевин беше само на единайсет, когато заключи момчето в мазето и едва не умря от страх. Беше го оставил да умре — колкото и да се опитваше да се убеди в противното, той знаеше, че го е заключил в гробницата му.

Разбира се, не можеше да разкаже за това на Сам. Тя веднага щеше да каже на баща си, който щеше да пусне момчето оттам и може би да го вкара в затвора. А след като излежеше наказанието си, най-вероятно след няколко месеца, то щеше да се върне и да убие Сам. Не можеше да й каже нищо.

Но не можеше и да си замълчи. Тя беше най-добрият му приятел, когото обичаше повече от майка си. Може би.

На третата нощ смяташе да отиде и да претърси склада, просто да надникне вътре; да види дали онова наистина, ама наистина се беше случило. Но след като близо час се мота пред прозореца, той се изкатери обратно в стаята си.

— Днес си по-различен от обичайното — каза му Сам на следващата нощ. — Избягваш да ме гледаш в очите. Непрекъснато отместваш поглед към дърветата. Какво има?

— Не го отмествам. Просто се наслаждавам на нощта.

— Не се опитвай да ме баламосваш. Да не би да смяташ, че нямам женска интуиция? Да знаеш, че вече съм почти тийнейджърка. Мога да разбера кога едно момче има някакви притеснения.

— Добре де, притесняват ме настоятелните ти приказки, че нещо ме притеснява — каза той.

— Значи наистина нещо те притеснява. Видя ли? Щом ти казах, че си притеснен, значи криеш нещо от мен.

Той изведнъж се ядоса.

— Нищо не крия! — сопна се.

Тя го погледна изпитателно, след което също се обърна към дърветата.

— Нещо те притеснява, но мисля, че не искаш да ми кажеш какво, защото смяташ, че ще ме нараниш. Много мило от твоя страна, затова ще се престоря, че не забелязвам притесненията ти. — Тя го хвана за ръката.

Даваше му възможност да се измъкне. Що за приятел би постъпил така? Сам можеше да го направи, защото беше най-милото момиче на света, без изключения.

Изминаха четири мъчителни месеца, преди Кевин най-после да събере кураж и да отиде до склада, за да разбере каква е съдбата на момчето.

Част от него искаше да намери костите на момчето на гниеща купчинка. Но като цяло въобще не искаше да го намира, не искаше да се уверява, че случилото се бе истина.

Първото предизвикателство беше да намери точния склад. Цял час ги обикаля с фенерче в ръка, промъквайки се от врата на врата. Започна да се пита дали въобще ще намери мястото. Но тогава отвори една стара дървена врата и пред него се появи тъмното стълбище.

Той отскочи назад и едва не хукна уплашено обратно.

Но това беше само едно стълбище. Ами ако момчето вече не беше там? В сенките на долния етаж се виждаше мътно проблясващото резе на стоманената врата. Изглеждаше му безопасно. Трябва да го направиш, Кевин. Ако наистина си рицар, мъж, дори момче, което вече е навършило единайсет, трябва да намериш смелост поне да слезеш долу и да провериш дали е все още там.

Кевин освети стъпалата с фенерчето, насили се да стъпи на първото и после бавно заслиза надолу.

Не се чуваше никакъв звук. Разбира се, че не — бяха минали четири месеца. Резето на стоманената врата не беше помръднало от мястото си, сякаш го беше дръпнал предишния ден. Той се спря пред вратата и се втренчи в нея, изгубил всякакво желание да я отваря. В главата му се въртяха видения за пирати и тъмници, пълни със скелети.

Зад него сияеше бледосивата лунна светлина. Ако някой от скелетите го подгони, винаги можеше да изтича нагоре по стълбите; това беше голяма глупост, разбира се. Какво ли би си помислила Сам за него сега?

— Ехо? — извика той.

Нищо.

Звукът на собствения му глас помогна. Той се приближи до вратата и почука.

— Ехо?

Отново нищо.

Бавно, с разтупкано сърце, което пулсираше в ушите му, с влажни от потта ръце, Кевин дръпна резето. После бутна вратата. Тя се отвори със скърцане.