Тед Деккер - Три

— Съгласих се да ви кажа всичко което знам за Салман. Няма да отнеме повече от трийсет секунди.

— Страхотно — рече Сам. — Мисля, че и двамата ще успеем да ги преглътнем, пали?

Лицето на мъжа помръкна.

— Разкажете ни за Салман.

Той се прокашля.

— Запознахме се в Хюстън преди около месец. Пакистанец. Нали се сещате, Индия и така нататък. Говори с акцент.

— Пакистанците живеят в Пакистан, не в Индия. Затова го наричат Пакистан. Продължавайте.

— През цялото време ли ще ми се подигравате?

— Ще се опитам да се въздържа.

Той се размърда в стола си.

— Както и да е, Салман и аз имахме общи интереси… нали разбирате, бомбите. Той е чист; мога да се закълна в това. Имаше татуирана бомба на рамото си. Аз имам на нож. — Той им показа изображение на малък син нож върху дясното си рамо. — След това той ми показа гърба си, на който имаше татуирана огромна кама. Каза, че искал да я махне, защото мацките там, откъдето идва, не й се кефели.

— В Пакистан.

— Пакистан. Каза ми, че познавал някакъв тип, който имал татуиран нож на челото. Не ми каза нищо повече, освен че името му е Слейтър и че си пада по експлозивите. Това е. Друго няма.

— И според вас защо би ни заинтересувало името Слейтър?

— Заради новините от Лонг Бийч. Казаха, че може да е някакъв мъж на име Слейтър.

— Откога познава вашият приятел този Слейтър?

— Нали ви казах, че това е всичко. Само това знам. Такава беше сделката. Ако знаех повече, щях да ви кажа повече. Вече написах каквото знам за последната работа на Салман. Говорете направо с него.

Сам погледна Роланд. Той кимна.

— Добре, Крис. Предполагам, че трийсетте секунди вече са изтекли. Свободен си.

Крис стана, погледна я още веднъж и излезе.

— Какво мислиш? — попита Роланд.

— Не съм сигурна какво прави нашият човек чак в Хюстън, но смятам да отскоча до Тексас. Първо искам да поговоря с него. Ако питате мен, този Салман дори не съществува. Ще минат няколко дни, докато го открият. А дотогава бих искала да се върна в Лонг Бийч.

— Добре. Само ще те помоля да стоиш в сянка. Ако Гатанката работи с някой вътрешен човек, не бихме искали да го подплашим.

— Ограничила съм контактите си до главния агент от ФБР. Дженифър Питърс.

— Внимавай какво й казваш. Знаеш, че според нас агент Питърс може да е Слейтър.

— Малко вероятно.

— Просто внимавай.

Първите двайсет и четири часа им донесоха повече улики, отколкото бяха открили през цялата година, но никоя от тях не им даде нужните отговори. Педантичната работа в лабораторията отнемаше време, с което Дженифър не разполагаше. Слейтър щеше да нанесе следващия си удар и рано или късно щяха да се появят и труповете. Кола, автобус — какво щеше да е следващото?

Градът беше изтръпнал от новините за автобуса. Милтън прекара половината ден в подготовка и даване на изявления пред надъханите репортери. Поне ги държеше по-далеч от нея.

Тя седна зад бюрото в ъгъла, което й беше щедро отстъпено от Милтън, и започна да преглежда пръснатите листи хартия. Часът беше четири и половина и за момента се намираше в задънена улица. Върху бюрото лежеше сандвичът, който преди два часа си беше поръчала от „Събуей“, и се запита дали да не го изяде.

Погледна бележника пред себе си. Раздели страницата на две хоризонтално, а после и вертикално, създавайки четири квадранта, стара техника, която използваше, за да практикува разделно мислене при обработката на данни. Къщата на Кевин, претърсването на складовете, татуировката на нож и събраните от криминалистите улики от автобуса.

— Кой си ти, Слейтър? — измърмори тя. — Тук си, нали, гледаш ме втренчено, скрит някъде зад тези думи?

Първи квадрант. Претърсиха къщата на Кевин, взеха отпечатъци и не намериха абсолютно нищо. Имаше стотици отпечатъци, естествено, щеше да отнеме доста време, докато ги обработят всичките. Но по най-вероятните контактни точки — телефона, бравите, дръжките на прозорците, бюрото, дървените кухненски столове — откриха отпечатъци само на Дженифър и Кевин, а няколкото частични следи не можеха да бъдат идентифицирани. Сигурно бяха на Сам. Тя беше влизала в къщата, но според Кевин не бе останала за дълго и беше пипала единствено телефона, върху който бяха открити някои от частичните отпечатъци. Но пък още от самото начало никой не се беше надявал на шанса Слейтър да е обикалял из къщата, ръсейки следи навсякъде.

Не бяха открити и никакви подслушвателни устройства, но това не беше изненадващо. Слейтър беше използвал намерените шест бръмбара, защото тогава още му вършеха работа. Той разполагаше с други начини за подслушване — дистанционни лазерни предаватели, спомагателни аудио релета — които най-вероятно също щяха да засекат, но не достатъчно бързо.