Тед Деккер - Три

Благодаря ти. Благодаря ти, лельо Белинда, че го сподели с мен. Аз съм едно нищо. Благодаря ти противна, откачена, извратена лельо за това, че затъкна тази истина в гърлото ми. Аз съм нищо, нищо, нищо. Благодаря ти, демон от ада, за това, че ми извади очите и ме зарови в земята, и…

— … вин? Кевин?

Той се обърна. Сам стоеше до масата с дистанционното в ръка и го гледаше. Телевизорът беше изключен. Тогава се усети, че трепери. Въздъхна дълбоко, разтвори стиснатите си в юмруци ръце и прокара пръсти през косата си. Вземи се в ръце, Кевин. Дръж се.

Но той не искаше да се вземе в ръце. Искаше да се разплаче.

— Какво?

— Съжалявам, Кевин. Не е толкова зле, колкото звучи. Обещавам, че ще ти помогна да преминеш през това.

Не е толкова зле, колкото звучи, защото ти не знаеш цялата истина, Сам. Не знаеш какво точно се случваше в онази къща на Бейкър стрийт. Той се обърна с гръб към нея. Господи, помогни ми. Моля те, помогни ми.

— Ще се оправя — каза той и се прокашля. — Трябва да се съсредоточим върху гатанките.

В главата му се зароди една блуждаеща мисъл.

— Числата са важни — каза Сам. — Общественият транспорт е номериран. Слейтър ще взриви автобус или тролей с числото три!

Мисълта се фокусира.

— Той каза никакви ченгета!

— Какво?

— Никакви ченгета! — извика Кевин. — Нали използват полицията, за да евакуират хората?

В очите й проблесна страх.

— Мили боже!

— Не ме интересува, ако ще да забавят всеки полет в страната! — каза Дженифър. — Имаме потвърдена заплаха за бомба, сър! Ако трябва, обадете се дори на губернатора! Терорист или не, този тип ще взриви нещо.

— Трийсет и пет минути…

— … са достатъчни за начало.

Шефът на бюрото се поколеба.

— Виж какво, Франк — каза Дженифър, — трябва да ме подкрепиш. Местната полиция няма сили да задвижи достатъчно бързо нещата. Милтън работи върху автобусите, но през тукашната бюрокрация се минава по-бавно, отколкото да газиш през дълбока кал. Имам нужда от теб.

— Сигурна ли си за това?

— В смисъл? Дали не прибързвам? Не можем да си позволим да рискуваме…

— Добре, но ако се окаже фишек…

— Няма да е първият.

Тя затвори телефона и въздъхна дълбоко. Вече й беше хрумнало, че е нарушила едно от правилата на Слейтър. Никакви ченгета. Но не виждаше алтернатива. Нуждаеше се от местната полиция.

През вратата връхлетя един от младшите детективи, Рандал Креншоу.

— Милтън каза, че издирват директора на местния транспорт. Ще има отговор след десет минути.

— Колко време ще им е нужно да опразнят автобусите, щом получат разрешението?

— Диспечерите действат доста бързо. — Той сви рамене. — Може би около десетина минути.

Тя се изправи и закрачи покрай конферентната маса. Вече разполагаха с първата значима улика по случая. Момчето. Ако наистина беше то. На колко години трябва да е сега? Около трийсетте? А най-важното беше, че освен Кевин, още някой познаваше убиеца: бащата на Саманта Шиър, полицай на име Рик Шиър, който беше хванал момчето да я шпионира.

— Искам да ми намериш един полицай, който преди около двайсет години е работил в Лонг Бийч — каза тя на Креншоу. — Казва се Рик Шиър. Намери го. Трябва да говоря с него. Потърси дали в докладите му се споменава за момче, което заплашва децата в квартала.

Детективът си записа името върху къс хартия и излезе.

Тя пропускаше нещо. Някъде в записките й от сутринта се криеше номерът на автобуса или трамвая, или каквото там смяташе да взриви Слейтър, ако наистина бяха разгадали правилно, че гатанката е свързана с обществения транспорт.

Целта не беше Кевин и Дженифър усети облекчение. Поне за момента животът му не беше подложен на риск. Засега Слейтър изглеждаше по-заинтригуван от играта. Играй играта, Кевин. Води го напред. Тя грабна телефона и набра номера му.

Той вдигна при петото позвъняване.

— Някакви идеи?

— Тъкмо мислех да ви звъня. Възможно е да е автобус или нещо друго, свързано с цифрата три — каза Кевин.

Това беше!

— Три. Ще ги накарам да се съсредоточат върху всичко, което включва три в табелата.

— Как се справят те?

— Нещата изглеждат добре. До десет минути ще разберем.

— Времето изтича, не мислите ли?

— Това е най-доброто, на което са способни.

Сам затвори телефона и грабна чантата си.

— Това е, да тръгваме! — Тя хукна към вратата. — Аз ще карам.

Кевин тръгна след нея.

— Колко са?

— Само Лонг Бийч има двайсет и пет автобуса, всеки се идентифицира с няколко букви и цифри. Търсим номер 23. Той минава надолу по „Аламитос“ и се връща по „Атлантик“. Не е далеч. С малко повече късмет ще го хванем.