Тед Деккер - Три

Оттам нямаше изход, нали? Ако сега си тръгнеше, момчето просто щеше да си умре там! Никой нямаше да чуе виковете му. Не можеше просто така да си тръгне.

Кевин се обърна и започна бавно да слиза по стъпалата. Ами ако дръпне резето и после бързо хукне нагоре? Със сигурност нямаше да успее да се измъкне.

— Кълна се, че ще те убия…

Кевин знаеше, че има само две възможности. Да отвори вратата и да бъде накълцан, може би дори убит. Да избяга и да остави момчето да умре, и може би да остане жив.

— Мразя те! Мразя те! — Виковете звучаха зловещо тихо, но грубо и злобно.

Кевин отново се обърна и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Нямаше друг избор. Нямаше друг избор. Момчето си го заслужаваше, защото бе заплашило Саманта. Вината си беше негова.

Кевин затвори външната врата зад себе си и побягна в нощта. Не беше съвсем сигурен как и кога успя да се прибере, но беше още тъмно, когато се озова в леглото си.

Нещо силно изтрака. Кевин се сепна. Лъчите на сутрешното слънце се отразяваха в лакираната маса. Мобилният му телефон вибрираше силно и подскачаше към ръба й.

Кевин се изправи бавно. Господи, дай ми сили. Той погледна към часовника. 9:00 сутринта. Къде беше полицията?

Протегна ръка към телефона, поколеба се и го вдигна от масата. Играй играта му, беше казала Дженифър. Играй играта му.

— Ало?

— Как е нашият шахматист тази сутрин? — попита Слейтър.

Значи наистина ги беше подслушвал! Кевин затвори очи и се съсредоточи. Животът му зависеше от онова, което щеше да каже. Бъди умен. Изпревари мислите му.

— Готов да играе — отвърна той, но гласът му прозвуча колебливо.

— Ще трябва да се представиш по-добре от това. Кевин, Кевин, Кевин. Две малки предизвикателства, два малки провала, две малки експлозии. Започваш да ме отегчаваш. Видя ли малкия ми подарък?

— Да.

— Колко е три по три?

Три по три.

— Девет — отвърна Кевин.

— Умно момче. Девет часът, време за рок. Време е за третата. Кое те отвежда до някъде, но не те води никъде? Имаш шейсет минути. Този път ще бъде по-лошо, Кевин.

Телефонът на плота иззвъня пискливо. Трябваше да задържи Слейтър на линията.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита той.

— Не. Но можеш да вдигнеш телефона. Може пак да е Сам. Няма ли да се почувстваш по-уютно? Вдигни го.

Кевин бавно вдигна слушалката.

— Кевин? — Познатият глас на Сам изпълни ухото му и въпреки невъзможната ситуация, в която се намираше, той усети как го залива облекчение. Не знаеше какво да каже. Към едното си ухо притискаше слушалката на стационарния телефон, към другото мобилния.

— Предай й много поздрави от Слейтър — каза Слейтър.

Кевин се поколеба.

— Слейтър те поздравява — изломоти най-накрая той.

— Обади ли се?

— На другата линия е.

— Жалко, че Дженифър си тръгна толкова рано — каза Слейтър. — Четиримата щяхме да си спретнем хубаво парти. Времето ти изтича. Петдесет и пет минути и петдесет и една секунди. Ти си на ход. — Телефонът изщрака в ухото му.

Сам отново се обади.

— Кевин, чуй ме! Ако той все още е на линия…

— Няма го.

— Не мърдай оттам. Тъкмо завивам по твоята улица. След десет секунди съм при теб. — Тя прекъсна връзката.

Кевин стоеше неподвижно, стиснал по един телефон във всяка ръка. Играй играта. Играй играта. Слейтър беше момчето; сигурно беше момчето.

Вратата се отвори рязко.

— Кевин? — Сам влетя в коридора.

Той се обърна.

— Имам шейсет минути.

— Или какво?

— Нова бомба.

Тя пристъпи към него и го хвана за ръцете.

— Добре. Слушай ме внимателно, трябва да обмислим всичко. — Тя леко измъкна телефоните от ръцете му и го хвана за раменете. — Чуй ме…

— Трябва да се обадим на ФБР.

— Ще се обадим. Но първо искам да ми кажеш какво ти каза. Искам да чуя всичко дума по дума.

— Знам кой е Гатанката.

Тя го погледна зашеметена.

— Кой?

Кевин се отпусна тежко върху стола.

— Момчето.

— Мислех, че ти е казал, че не е момчето.

Умът на Кевин заработи на бързи обороти.

— Каза: „Какво момче?“. Не ми каза, че не е момчето. — Той изтича до хладилника, отвори вратата, извади шишето с мляко и го тръсна върху кухненския плот.

Тя впери поглед в плътните печатни букви. Очите й се местеха от тях към Кевин и обратно.

— Кога…

— Бил е тук снощи.

— Толкова е тъмно. Кое е толкова тъмно?

Кевин започна да обикаля из кухнята, като разтъркваше с ръка темето си.

— Кажи ми, Кевин. Просто ми кажи. Времето ни изтича.