Тед Деккер - Три

— Баща ти накара момчето да се махне, но то се върна.

— Какво имаш предвид? Повече не го видяхме!

— Аз го видях! Две седмици по-късно ме спипа, докато идвах към вас. Каза, че смята да те нарани. Както и мен. Побягнах и по някакъв начин… — В гърдите му бушуваха емоции. Той погледна към часовника. 9:02. — Някак си се озовахме в мазето на един от складовете. Дори не помня кой. Заключих го вътре и избягах.

Тя примигна.

— Какво?

— Трябваше да го направя, Сам! — В гласа му се промъкна отчаяние. — Щеше да те убие! Както и мен!

— Всичко е наред. Спокойно, Кевин. Ще поговорим за това по-късно, става ли? А сега…

— Това е грехът, който иска да призная. Аз го оставих да умре в тъмното.

— Но той не е умрял, нали? Ясно е, че е жив. Никого не си убил.

Той се спря. Но разбира се! Споменът за онази тъмна нощ проблесна в съзнанието му. Освен ако Слейтър не е момчето, а някой, който знае за инцидента, психопат, който по някакъв начин е научил истината и е решил, че Кевин трябва си плати.

— Все пак аз заключих момчето в мазето и го оставих да умре там. Умишлено. Това е същото, като да съм извършил убийство.

— Не можеш да си сигурен, че случващото се има връзка с онзи случай. Ще трябва да го обмислим добре, Кевин.

— Няма време! Това е единственото нещо, което се връзва. Ако си призная, тази ненормална игра ще спре. — Той продължи да крачи и се почеса по главата, потискайки внезапния импулс да се разплаче при мисълта, че трябва да си признае след всичко, което беше направил, за да се отърве от миналото си. — О, господи, какво направих? Това не може да се случва наистина.

Тя го погледна, преглъщайки новата информация, и съчувствено присви очи.

— Тогава си признай, Кевин. Това е случка отпреди двайсет години.

— Стига, Сам! — Той се обърна разгневено към нея. — Това ще предизвика истински взрив. Всеки американец, който гледа новините, ще знае за семинариста, който погребал живо друго дете и го оставил да умре. Това ще ме съсипе!

— По-добре съсипан, отколкото мъртъв. Освен това си имал причина да заключиш момчето. Аз ще изляза в твоя защита.

— Това няма никакво значение. Щом съм способен да извърша убийство, значи съм способен на всичко. И тази репутация ще ме следва навсякъде. — Той стисна зъби. — Истинска лудост. Времето ни изтича. Трябва да се обадя на пресата и да им кажа. Това е единственият начин да спра този маниак, преди да ме е убил.

— Може би, но освен това той иска да отгатнеш гатанката. Може би си имаме работа с убиеца от Сакраменто…

— Знам. Дженифър ми каза. И все пак единственият начин да го спра, е да си призная. Гатанката би трябвало да ми подскаже какво да призная. — Кевин тръгна към телефона. Трябваше да се обади на пресата. Слейтър го подслушваше — знаеше го. Това беше истинска лудост.

— Каква е гатанката?

Той спря.

— Кое те отвежда до някъде, но не те води никъде? Той каза, че този път ще е по-ужасно.

— И по какъв начин това се връзва с момчето? — попита тя.

Това не му беше минавало през ума. Кое те отвежда до някъде, но не те води никъде?

— Не знам. — Ами ако Сам беше права? Ами ако Слейтър не искаше признание за момчето?

— Каква е връзката между момчето и трите гатанки, които ти зададе? — Тя взе лист хартия. — Шейсет минути. Вчера бяха три минути, след това трийсет. Днес са шейсет минути. По кое време се обади той?

— В девет часа. Три пъти по три. Така ми каза.

Тя огледа гатанките, които беше написала на листа хартия.

— Обади се на агент Питърс. Кажи й за обаждането на Слейтър и за признанието. Помоли я да се обади във вестника и да отиде там по най-бързия начин. Трябва да разгадаем тези гатанки.

Кевин набра номера, който му беше оставила Дженифър. Часовникът показваше 9:07. Разполагаха с петдесет и три минути. В слушалката се разнесе гласът на Дженифър.

— Той се обади — каза Кевин.

Мълчание.

— Обади се…

— Нова гатанка?

— Да. Но мисля, че знам кой е и какво иска.

— Кажете ми!

Кевин й разказа накратко историята и това му отне още няколко минути. В гласа й се промъкна неочаквана настойчивост. Беше нетърпелива и настоятелна. Но точно тази енергия го успокои.

— Значи смятате, че знаете кой е той и сте пропуснали да ми споменете за исканията му да си признаете. Какво се опитвате да ми причините? Имаме си работа с убиец!

— Съжалявам, бях уплашен. Сега ви го казвам.

— Някакви други тайни?

— Нямам. Моля ви, простете ми.

— Саманта там ли е?

— Да. Трябва да направя това признание — каза Кевин. — Всичко се върти около него.