Тед Деккер - Три

Тя пристъпи напред.

— Прегърни ме, рицарю мой.

Той се засмя на обръщението от детството им и я прегърна силно.

— Толкова се радвам да те видя, Саманта.

Тя се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. С изключение на онази единствена целувка, когато бяха на единайсет, отношенията помежду им бяха останали платонически. Никой от тях не искаше романтична връзка. Те бяха другари, най-добри приятели, почти като брат и сестра. Не че мисълта за нещо повече не му беше минавала през ума; просто приятелството винаги го беше привличало повече. Тя винаги бе дамата в беда, а той рицарят в блестящи доспехи, макар и двамата да бяха наясно, че всъщност тя го беше спасила. Дори сега, независимо от факта, че отново му се беше притекла на помощ, двамата напълно естествено влязоха в някогашните си роли.

Сам сложи ръце на хълбоците си и се обърна към всекидневната.

— Виждам, че харесваш туристическите плакати.

Кевин се приближи до нея и се ухили смутено. Стига си чеса главата; тя ще си помисли, че си куче. Той свали ръцете си и започна да потропва с десния си крак.

— Някой ден бих искал да ги посетя всичките. Така все едно гледам към света. Напомнят ми, че има нещо повече. Никога не ми е харесвало чувството да бъда затворен.

— Харесва ми! Е, ти стигна далеч. А аз знаех, че ще успееш, нали? Просто трябваше да се отървеш от майка си.

— Леля — поправи я той. — Тя никога не ми е била майка.

— Леля. Признай си, че скъпата леля Белинда ти донесе повече вреди, отколкото ползи. Кога я напусна?

Той мина покрай нея и влезе в кухнята.

— Когато станах на двайсет и три. Нещо за пиене?

Тя го последва.

— Благодаря. Останал си в онази къща пет години, след като си тръгнах?

— Боя се, че да. Трябваше да ме вземеш със себе си.

— Справил си се сам — така е по-добре. Я се погледни, вече имаш университетска степен и си в семинарията. Впечатляващо.

— А ти се дипломира с почести. Много впечатляващо. — Той извади едно безалкохолно от хладилника, отвори кутийката и й я подаде.

— Благодаря — каза тя. — За комплимента. — Намигна му и отпи. — И за питието. Колко често се връщаш там?

— Къде? В къщата ли? Колкото се може по-рядко. Предпочитам да не говоря за това.

— Според мен случващото се е свързано с това, не мислиш ли?

— Възможно е.

Саманта остави кутийката на плота и го погледна, като лицето й изведнъж придоби сериозно изражение.

— Някой те следи. И доколкото разбирам, следи и мен. Убиец, който използва гатанки и който е избрал нас двамата по някакви си негови причини. Отмъщение. Омраза. Основните мотиви. Не можем да загърбим миналото.

— Точно в десетката.

— Разкажи ми всичко.

— Като започна…

— Като започнеш с телефонното обаждане в колата ти. — Тя тръгна към входната врата.

Кевин я последва.

— Къде отиваш?

— Отиваме двамата. Хайде да се повозим. Той очевидно подслушва къщата ти — нека направим живота му малко по-интересен. Ще вземем колата ми. Да се надяваме, че все още не се е добрал до нея.

Двамата седнаха в бежовия седан и Саманта подкара колата.

— Така е по-добре. Сигурно използва лазери.

— Всъщност мисля, че си права — каза Кевин.

— Той ли ти го каза?

— Нещо такова.

— Дай ми всички подробности, Кевин. Не ме интересува колко са незначителни, не ме интересува дали си ги казал на ченгетата, не ме интересува колко смущаващо или глупаво, или щуро звучи, искам да знам всичко.

Кевин изпълни молбата й с желание, със страст, сякаш това бе първата му истинска изповед. Сам шофираше без посока и често го прекъсваше, задавайки му въпроси.

Кога за последен път остави колата си незаключена?

Доколкото си спомням, никога.

Заключваш ли колата си, когато я оставяш в гаража?

Не.

Кимване. Полицията намери ли часовников механизъм?

Доколкото той знае, не.

Намерил си панделката зад лампата?

Да.

Слейтър Сам ли ме нарича, или Саманта?

Саманта.

Мина цял час, през който бяха възстановили всички възможни подробности от събитията през деня, включително информацията, която беше укрил от Милтън. Всичко, освен предположението му, че Слейтър може да е момчето. Той така и не разказа на Сам цялата истина за момчето и сега също не умираше от нетърпение да го направи. Ако Слейтър не беше момчето, а той твърдеше, че не е, значи нямаше нужда да ровят в миналото.

— Колко време можеш да останеш? — попита я Кевин, след като се бяха умълчали.

Тя го погледна с престорено свенлива усмивка.