Тед Деккер - Три

Изведнъж Кевин усети, че му се повдига.

— Връщай се в малката си стая, смотаняко, преди да съм решил да те заколя за това, че си толкова глупав.

Кевин побягна.

Петък

Нощ

Кевин седеше в креслото си в нетърпеливо очакване на Саманта и прехвърляше телевизионните канали, за да чуе различните версии за „колата бомба“, както я наричаха. В лявата си ръка държеше кутийка топъл „Севън ъп“ и от време на време поглеждаше към стенния часовник. Девет часът — бяха минали почти пет часа, откакто бе напуснала Сакраменто.

— Хайде, Саманта — промърмори тихо той. — Къде си? — Беше му се обадила някъде от средата на пътя. Той й разказа за кучето и я помоли да побърза. Тя отвърна, че и без това вече се движи със сто и трийсет километра в час.

Той погледна телевизора. Знаеха самоличността на Кевин и вече около двайсетина репортери бяха намерили номера на телефона му. По предложение на Милтън той отклоняваше обажданията. Не че имаше какво още да добави — те знаеха почти колкото него. Най-силно го заинтригува предположението на Канал 9, че бомбата може да е дело на един добре познат престъпник беглец, наричан Гатанката. Убиецът беше отнел живота на петима души в Сакраменто и бе изчезнал три месеца по-рано. Нямаше повече подробности, но спекулациите бяха достатъчни, за да накарат стомаха му да се свие на топка. Кадрите от овъглената развалина, заснети от въздуха, бяха зашеметяващи. Или ужасяващи, в зависимост от това как ги приемаше. Ако беше малко по-близо, когато колата се взриви, сега щеше да е мъртъв. Също като кучето.

След обаждането на Слейтър той се насили да се върне в задния двор и да обясни ситуацията на Белинда, но тя дори не го прие. Вече им беше наредила да забравят за случилото се. По някакъв начин щяха да убедят горкия Боб, че Деймън е жив и здрав, само се е запилял някъде. Естествено, Белинда трябваше да намери обяснение и за писъка и падането си в пепелта след експлозията, но тя беше експерт в обясняването на необяснимото. Реагира единствено на предложението на Кевин да не се обаждат в полицията.

— Разбира се, че не. Няма за какво да им се обаждаме. Кучето си е добре. Да виждаш някъде мъртво куче?

Не, не виждаше. Юджийн вече го беше натикал във варела за горене и го беше подпалил. Нямаше го. Само малко пепел към предишната.

Мислите му се отнесоха към разговора със Слейтър. Какво момче? Като че ли Слейтър не знаеше за него. Какво момче? Ключът към греха се криеше в гатанките. Доколкото можеше да прецени, те нямаха никаква връзка с момчето. Значи Слейтър не би могъл да е момчето. Слава богу, слава богу, слава богу. Някои тайни по-добре да бъдат забравени завинаги.

Входният звънец пропя. Кевин остави кутийката „Севън ъп“ и се надигна от стола. Спря се за миг пред огледалото в коридора и хвърли един бърз поглед. Изпито лице. Изцапана тениска. Почеса се по темето. Звънецът отново иззвъня.

— Идвам.

Той приближи око до шпионката, погледна навън, видя, че е Саманта и отключи вратата. Бяха изминали десет години, откакто я беше целунал по бузата и й беше пожелал успех в покоряването на големия лош свят. Косата й беше руса и дълга; сините й очи блестяха като звезди. Лицето й винаги изглеждаше така, сякаш се беше гримирала, макар тя да не използваше никаква козметика. Розови очертани скули и меки пухкави устни, извити вежди и леко чип нос. Най-красивото момиче, което беше виждал някога. Не че беше виждал много през онези години.

Кевин завъртя дръжката и отвори вратата. Саманта стоеше под светлината на външната лампа, облечена с дънки и усмихната. Откакто беше заминала, той не спираше да мисли за нея, но въобще не беше подготвен да я види изправена пред него от плът и кръв. През последните пет години беше виждал много момичета, но Сам си оставаше най-красивата. Без изключение.

— Няма ли да ме поканиш вътре, страннико?

— Да. Извинявай, разбира се! Влез, влез!

Тя мина покрай него, остави чантата си и го погледна. Той затвори вратата.

— Леле, колко си пораснал — каза тя. — Понаправил си мускули.

Той се ухили и прокара ръка през косата си.

— Сигурно.

Беше му трудно да не се вторачва в очите й. Те бяха с онзи наситен цвят, който сякаш поглъщаше всичко, в което се взреше — блестящи и дълбоки, и обсебващи. Като че ли грееха със собствена светлина, а не с отразената от лампата. Нямаше мъж или жена, които да погледнат Саманта в очите и да не си помислят, че Бог наистина съществува. Главата й стигаше до брадичката му и тя стоеше там, грациозна и нежна. Това беше Саманта, най-добрата му приятелка. Единствената му истинска приятелка. Докато я гледаше, си мислеше как беше успял да оцелее без нея през последните десет години.