Тед Деккер - Три

След няколко дни Кевин ще представлява просто сянка на предишното си аз, а Саманта…

Той се изкиска.

Няма начин да спечелят.

Времето изтича.

Слейтър сяда, улавя остатъците от ледените кубчета, които падат от очите му, мята ги в устата си и се изправя. Часовникът показва 4:50. Той прекосява стаята и се приближава до старото метално бюро, осветено от самотна лампа без абажур. Трийсет вата. На бюрото лежи полицейска фуражка. Напомня си да я прибере в гардероба.

Черният телефон е свързан с кутия, която ще им попречи да проследят сигнала. Друга подобна кутия е скрита в хъба, който обслужва къщата. Ченгетата могат да се опитват да го засекат колкото си искат. Той е неуязвим.

— Готови ли сме, Кевин?

Слейтър вдига слушалката, щраква превключвателя на скремблъра и набира номера на мобилния телефон, който е дал на Кевин.

Кевин изтича до колата си и я запали преди да се сети, че няма къде да отиде. Ако знаеше номера на Саманта, би могъл да й се обади. Едва не звънна на Милтън, но не би могъл да понесе мисълта, че ченгетата ще превърнат къщата в сцена на местопрестъпление. Ала това беше неизбежно — трябваше да съобщи за бомбата. Едно беше да не разкаже на Милтън за истинските искания на Слейтър; прикриването на втората бомба беше нещо много по-голямо. Запита се дали да не се върне и да обясни причината за смъртта на кучето на Белинда, но нямаше куража да се изправи отново пред нея, камо ли да измисли обяснение, което да звучи убедително.

Кучешката колиба беше заглушила експлозията — като че ли никой от съседите не я беше чул. А и да бяха, никой не се бе появил, за да пита какво става.

Кевин седна в колата си и прокара пръсти през косата си. Внезапно го изпълни силен гняв. Телефонът в джоба му завибрира силно и той подскочи.

Слейтър!

Телефонът отново изжужа. Той бръкна в джоба си, извади го и го отвори.

— Ало?

— Здрасти.

— Ти… не трябваше да го правиш — каза Кевин с разтреперан глас. Поколеба се за миг и продължи бързо: — Ти си онова момче, нали? Виж какво, аз съм тук. Просто ми кажи какво…

— Млъкни! Какво момче? Дал ли съм ти разрешение да ме поучаваш? Казах ли ти „Отчаяно се нуждая от лекция, колежанино Кевин“? Никога повече не прави така. Вече няколко пъти успя да нарушиш правилото да не говориш без разрешение, колежанче. Следващия път ще убия някого, който върви на два крака. Считай го за негативно втвърдяване на позицията ми. Ясно ли е?

— Да.

— Така е по-добре. Мисля, че е най-добре да не казваш на полицаите за този случай. Знам, че ти разреших да го правиш след като е извършено, но този малък бонус е просто нещо, което бях планирал в случай че не си послушен, и ти побърза да се докажеш като такъв.

Да не казва на полицията? Как би могъл…

— Отговори ми!

— Д-добре.

— Кажи на Белинда да си затваря устата. Убеден съм, че ще се съгласи. И тя не би искала ченгетата да душат из къщата, нали?

— Не. — Значи Слейтър познаваше и Белинда.

— Играта започва. Аз съм бухалката, ти си топката. Няма да спра да те удрям, докато не признаеш.

Кевин умираше от желание да го попита какво разбира под думата „признание“. Но не можеше. Чуваше дишането на Слейтър от другия край на линията.

— Саманта идва — каза Слейтър с мек глас. — Това е добре. Не мога да реша кого презирам повече, теб или нея. — Линията изщрака и Слейтър изчезна. Кевин седеше, изпаднал в тих шок. Който и да беше Слейтър, той като че ли знаеше всичко. Белинда, кучето, къщата. Саманта. Въздъхна и сви ръката си в юмрук, за да успокои треперещите си пръсти.

Това наистина се случва, Кевин. Някой се кани да разкрие всичко пред света. Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада? Зората и нощта. В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко. В предишния му живот кучето му беше приятел, но накрая смъртта развали всичко. Но имаше и нещо друго. Нещо, което Слейтър искаше от него да признае; нещо, свързано с нощта и зората, с живота и смъртта. Но какво?

Кевин удари с юмрук по волана. Какво, какво ?

„Какво момче?“, беше попитал Слейтър. Какво момче? Значи той не беше момчето?

Мили боже… Мили боже… Мили боже какво? Не можеше да се сети дори за молитвата. Облегна глава назад и няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Саманта. Саманта. — Тя ще знае какво да направи. Кевин затвори очи.

Кевин беше единайсетгодишен, когато за пръв път видя момчето, което искаше да го убие.