Тед Деккер - Три

Щорите бяха спуснати и вратата нямаше прозорец, така че беше невъзможно да се надникне вътре, но Кевин познаваше вътрешности на къщата по-добре, отколкото познаваше собствения си дом. Три сгради по-нататък се намираше по-малка кафява къща, която някога беше принадлежала на един полицай на име Рик Шиър, който имаше дъщеря на име Саманта. Когато Сам отиде в колеж, семейството й се върна в Сан Франциско.

Кевин избърса длани в дънките си и слезе от колата. Звукът от затръшващата се врата прозвуча неприлично шумно на тихата улица. Щорите на предния прозорец се повдигнаха за миг и веднага се спуснаха. Добре. Сега излез, лелче.

Внезапно цялата идея за идването му тук му се стори абсурдна. Слейтър очевидно го познаваше добре, но как би могъл да знае за кучето на Боб? Или че едно куче наистина беше най-добрият приятел на Кевин, докато не се появи Саманта? Може би Слейтър наистина имаше предвид доктор Франсис или пастора. Сам се беше обадила по телефона. Хитро.

Кевин се спря на пътеката и се загледа в къщата. Сега какво? Да отиде там и да каже на Белинда, че някой се кани да взриви кучето? Затвори очи. Господи, дай ми сила. Нали знаеш колко мразя това. Може би трябваше просто да си тръгне. Ако Белинда имаше телефон, би могъл просто да й се обади. Или пък просто да се обади на съседите и…

Вратата се отвори бавно и Боб пристъпи навън, ухилен до уши.

— Здрасти, Кевин.

Косата на братовчед му беше подстригана неравно, несъмнено дело на Белинда. Бежовите му панталони стърчаха на цели петнайсет сантиметра над блестящите му черни кожени половинки. Ризата му беше мръснобяла с широки ревери, напомнящи за седемдесетте.

Кевин се ухили.

— Здрасти, Боб. Може ли да видя Деймън?

Боб грейна.

— Деймън иска да те види, Кевин. Отдавна чака да те види.

— Наистина ли? Много добре. Хайде тогава…

— Боби, скъпи! — дочу се през вратата пискливият глас на Белинда. — Веднага влизай вътре! — Тя изникна от сенките, обута в яркочервени обувки с високи токове и бял чорапогащник, обсипан с петна от лак за нокти. Бялата й рокля беше обшита с избеляла дантела и двайсетина изкуствени перли, оцелели от някогашните сто. Голяма сламена шапка се кипреше върху гарвановочерната й коса, която изглеждаше наскоро боядисана. На врата си носеше низ от евтини перли. Но онова, което твърдо я поставяше в категорията на живите мъртъвци, беше бялата пудра, с която беше покрито хлътналото й лице, и яркочервеното червило.

Тя погледна през щорите, известно време проучва Кевин и после вирна нос.

— Да съм ти казвала да излизаш навън? Влизай вътре. Вътре, вътре, вътре!

— Това е Кевин, мамо.

— Не ме интересува, ако ще да е Исус Христос, тиквичке. — Тя протегна ръка и затегна вратовръзката му. — Нали знаеш колко лесно настиваш, скъпи.

Тя подтикна Боб към вратата.

— Той иска да види…

— Бъди мил с Принцесата. — Тя леко го побутна. — Вътре.

Бог да благослови душата й — Белинда наистина мислеше само доброто на това момче. Беше объркана и глупава, определено, но обичаше Боб.

Кевин преглътна и погледна часовника си. Две минути. Той се устреми към вратата, докато тя все още беше обърната с гръб към нея.

— И къде си мисли, че отива този непознат?

— Просто искам да видя кучето. Ще съм изчезнал преди да се усетиш.

Той протегна ръка към вратата и я отвори.

— Изчезнал! Ти превърна бягането от къщи в нова форма на изкуство, нали, колежанче?

— Не сега, Белинда — отвърна спокойно той. Дишането му се учести. Тя вървеше с маршова стъпка зад него. Той се затича към задната част на къщата.

— Поне прояви някакво уважение, когато се намираш на мой терен — каза тя.

Той се спря внезапно. Затвори очи. После ги отвори.

— Моля те, не сега, Принцесо.

— Така е по-добре. Кучето е наред. Ти, от друга страна, не си.

Кевин заобиколи къщата и спря. Познатият му двор не се беше променил въобще. Черно. Белинда го наричаше градина, но всъщност задният двор беше една огромна купчина пепел, просто подредена купчина пепел, с височина един метър в центъра, която се спускаше до шейсет сантиметра край оградата. Насред двора пушеше 200-литров бидон — те не спираха да горят. Горене, горене, всеки ден горене. Колко вестници и книги бяха изгорени тук през годините? Достатъчно, за да се получат тонове пепел.

Кучешката колибка се намираше там, където си беше стояла винаги, в задния ляв ъгъл. В другия ъгъл се издигаше малка барачка, неизползвана и плачеща за боядисване. Пепелта се беше натрупала пред вратата й.