Тед Деккер - Три

Професорът скръсти ръце и погледна към Кевин, който се беше загледал в купчина облаци.

— Наистина вярвам, че всички ние имаме по един Слейтър и Саманта, които живеят в нас като част от нашата същност — каза той. — Би могла да ме наричаш Слейтър-Джон-Саманта .

— Защо не? Всички сме разкъсвани между доброто и злото. Кевин е преживял тази борба по много драматичен начин, но тя съществува във всички ни. Всички ние се борим със своя Слейтър. С клюките и гнева, и ревността. Кевин каза, че курсовата му работа ще бъде притча — до известна степен повече от една; според мен самият той я е преживял.

— Простете невежеството ми, професоре — каза Дженифър, без да го поглежда, — но как е възможно вие, един предполагаемо „прероден“ мъж, верен служител на Бога, все още да се борите със злото?

— Защото съм същество със свободна воля — отвърна доктор Франсис. — Във всеки момент мога сам да избирам как да живея живота си. Ако избера да скрия моето зло в мазето, както направи Кевин, то ще расте. Онези, които пълнят църквите на Америка, може да не взривяват автобуси и да не отвличат хора, но бъдете сигурни, че крият греховете си по същия начин. Слейтър се крие в техните подземия и те отказват да повдигнат капака, така да се каже. Кевин, от друга страна, със сигурност го е направил.

— За нещастие повлече и половината град след себе си.

— Не чу ли какво каза Саманта в мазето? — попита професорът.

Дженифър се зачуди дали мъжът ще повтори думите на Саманта. Ти си безсилен, когато си сам. Но когато погледнеш към Създателя си, ще откриеш достатъчно сила да убиеш хиляди като Слейтър, беше казала тя. Тези думи отказваха да напуснат съзнанието на Дженифър цяла седмица вече. Как се беше сетил Кевин да каже точно това? Наистина ли беше толкова просто да се каже, че добрата му същност казва истината?

— Тя беше права. Всички ние сме безсилни да се справим сами със Слейтър.

Той имаше предвид, че човек не може да открие истинската свобода без Бог. Беше прекарал дълги часове при Кевин в килията му — Дженифър се чудеше какво ли се беше създало между тях.

— След всичко онова, на което станах свидетел там долу, професоре, нямам никакво намерение да споря с вас. — Тя кимна към Кевин. — Смятате ли, че той е… наред?

— Наред? — Доктор Франсис повдигна едната си вежда и се усмихна. — Сигурен съм, че с удоволствие ще изслуша новините, които му носите, ако това имате предвид.

Дженифър се чувстваше като разголена пред него. Този човек виждаше повече, отколкото му беше показвано, нали?

— Моля, разполагате с достатъчно време. Аз трябва да се обадя на няколко хора. — Той тръгна към кабинета си.

— Професоре.

Той се обърна.

— Да?

— Благодаря ви. Той… ние… Ние ви дължим живота си.

— Глупости, скъпа. Нищо не ми дължите. Но може би дължите нещо на Саманта. И нейния Създател. — Той се усмихна и тръгна към кабинета си.

Дженифър изчака докато вратата се затвори зад гърба му, после плъзна встрани стъклената врата към градината и излезе на верандата.

— Здравей, Кевин.

Той се обърна с грейнали очи.

— Дженифър! Не знаех, че си тук.

— Имам малко свободно време. — Колкото и да се опитваше да пренебрегне този факт, между тях се беше зародила уникална връзка. Дали това беше нейната естествена реакция на съчувствието, което пораждаше у нея, или просто реакция на щедрия й дух, тя нямаше как да знае. Времето щеше да покаже. Гатанката все още беше на свобода, но тя имаше усещането, че за пръв път след смъртта на Рой бе намерила себе си.

Кевин погледна отново към розите. Очите му не можеха вече да издържат на погледа й, без да мигат — той бе изгубил част от невинността си. Но тя предпочиташе да е така.

— Вземам си едногодишен отпуск — каза тя.

— От ФБР? Наистина ли?

— Да. Току-що пристигам след изслушването при съдия Роузууд. — Дженифър не можеше да се сдържа повече и се усмихна широко.

— Какво? — попита той. Веселото й настроение го зарази. — Какво е толкова забавно?

— Нищо. Тя ще разгледа молбата ми.

— Съдията ли? Каква молба?

— Нали знаеш, че съм дипломиран психотерапевт?

— Да.

— Дори и да постигнем оправдателна присъда, което според мен ще стане, съдът ще настоява да се подложиш на терапия. Всъщност лечението ти най-вероятно ще започне по-рано. Но според мен не бива да позволяваме на случайни психотерапевти да се ровят из главата ти.

— Празни приказки — каза той. — Те… — Очите му се разшириха. — Ти?

Дженифър се засмя. Ако съдията можеше да я види сега, веднага щеше да промени решението си. Но не можеше. Всъщност никой не можеше. Професорът се беше оттеглил в кабинета си.