Тед Деккер - Три

Слейтър се обърна рязко към нея. Тя действаше бързо, преди той да успее да реагира. Измъкна телефона от джоба си и го притисна до ухото си.

— Ало?

— Сам, слушай ме. Знам, че това може да ти прозвучи невероятно, но ти си една от самоличностите на Кевин. И ти, и Слейтър, чуваш ли ме? Затова можеш да ги видиш и двамата. Ти — ние — трябва да спасим Кевин! Моля те, Сам, кажи ми къде се намираш!

Мислите в главата й препускаха лудо. Какви ги говореше Дженифър? Че тя е една от Кевиновите…

— Какво… какво си мислиш, че правиш? — сопна й се Слейтър.

— Моля те, Сам, трябва да ми повярваш!

— Ти ме видя в колата след експлозията в автобуса — каза Сам. — Махна ми с ръка.

— Автобуса? Видях Кевин. Махнах на Кевин. Ти… вече беше тръгнала за летището. Чуй ме…

Сам вече не чуваше нищо. Слейтър се беше съвзел от шока и се хвърли към нея.

— Под болта — каза Сам.

Слейтър я удари по главата. Телефонът раздра ухото й и падна на бетонния под. Тя инстинктивно се наведе да го вземе, но Слейтър беше по-бърз. Блъсна ръката й встрани, грабна телефона и го запрати към другия край на стаята. Апаратчето се плъзна по пода и се удари в отсрещната стена.

Слейтър се обърна към нея и размаха пистолета под брадичката й.

— Под болта? Какво означава това, мръсна малка издайничке?

Главата я болеше. Ти си една от неговите самоличности , така ли беше казала Дженифър? Аз съм една от самоличностите на Кевин? Това е невъзможно!

— Кажи ми! — изрева Слейтър. — Кажи ми или кълна се, че сам ще ти пусна куршума в главата!

— И да се простиш с удоволствието да наблюдаваш как Кевин го прави? — попита Сам.

Слейтър я погледна изпитателно. После свали пистолета и се ухили.

— Права си. И без това вече няма значение; времето им свърши.

— Тя ли беше? — попита доктор Франсис.

— Сам. Разговорът прекъсна. Въобще не звучеше като Кевин. Каза, че ме е видяла при автобуса, но аз въобще не я видях там. — Дженифър преглътна. — Надявам се, че не сме станали причина Сам да се окаже с куршум в главата.

Доктор Франсис се отпусна бавно в креслото си.

— Тя ми каза, че се намират под болта — рече Дженифър.

— Болтът ли?

Дженифър се обърна към него.

— Болтът, който придържа прозореца на Кевин затворен. Под прозореца, под къщата. Там има… — Възможно ли е да е толкова близо, право под носовете им? — В къщата има стъпала, които са задръстени от купчини с вестници, но които водят към мазе.

— Под къщата.

— Кевин държи Белинда в мазето под къщата им! Сигурно има и друг вход! — Дженифър хукна към вратата. — Да вървим!

— Аз ли?

— Да, вие! Познавате го по-добре от всеки друг.

Той грабна палтото и хукна след нея.

— Дори и да ги открием, какво можем да направим?

— Не знам, но ми омръзна да чакам. Нали казахте, че той няма да се справи без помощ. Боже, помогни ни.

— Колко време остана?

— Девет минути.

— В колата ми! Аз ще карам — рече професорът и се завтече към поршето на алеята.

Саманта никога не се бе чувствала толкова разсеяна при изпълнението на мисия, колкото в този момент. Каква беше мисията? Да спаси Кевин от Слейтър.

Тя си припомни дните в колежа, обучението при постъпването й в правоохранителните органи, работата в Ню Йорк. Всичко й се струваше мъгляво. Просто общи спомени, без подробности. Никаква случка, която да изникне на преден план, когато мислите й се върнат към миналото, когато като дете обикаляха наоколо с Кевин. Никакви специфични подробности от последните четири дни. Дори разследването й за Гатанката й се струваше някак неясно, като нещо, за което беше чела, а не в което беше участвала лично.

Ако Дженифър беше права, то тя наистина беше Кевин. Но това беше невъзможно, защото Кевин седеше на пода на три метра от нея и се поклащаше бавно, потънал в себе си, стиснал окървавения си крак, с раздрано ляво ухо.

Раздрано ляво ухо. Тя пристъпи към него и се вгледа в ухото му. Мобилният й телефон лежеше разпилян на парчета до стената, където го беше запратил Слейтър. Всичко изглеждаше достатъчно реално. Възможно ли беше тя да е творение на съзнанието на Кевин? Сам погледна ръцете си — изглеждаха й реални, но тя знаеше много добре как работи съзнанието. Освен това знаеше, че Кевин е идеалният кандидат за дисоциативно разстройство. Още от самото начало Белинда го беше научила как да дели нещата. Ако Кевин беше Слейтър, както твърдеше Дженифър, защо и тя да не е? Освен това Сам виждаше Слейтър, защото и тя беше вътре, в съзнанието на Кевин, където живееше Слейтър. Но Белинда беше истинска…