Тед Деккер - Три

— Имам една теория — каза Саманта с треперещ глас.

— Старият трик на Коломбо — каза Слейтър. — Да баламосаме лошия тип с номера с теориите. Давай! Времето тече.

Сам се прокашля и рече:

— Теорията ми е, че аз всъщност не съм истинска.

Слейтър не сваляше поглед от нея.

— Аз съм приятелката от детинство, която Кевин си е измислил, защото точно това е можел да прави като дете. — Тя го погледна в очите. — Ти създаваш разни неща, Кевин. Само че аз не съм създадена — а съм част от теб. Аз съм твоята добра половина.

— Продължавай! — каза Слейтър.

— Слейтър също не е истински. Той е друга личност и се опитва да те измами да убиеш мен или майка си. Ако избереш мен, значи ще убиеш доброто в себе си, може би дори самия себе си. Но ако избереш Белинда, ти ще убиеш друго живо човешко същество.

— Това е лъжа, лъжлива, болна… — Тирадата на Слейтър секна изведнъж. Очите му се изцъклиха от почервенялото лице. — Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал!

— Това е невъзможно — каза Кевин объркано. — Не може да бъде. Сам! Разбира се, че си истинска! Ти си най-истинското нещо, което съм познавал някога!

— Аз съм истинска, Кевин. Истинска съм и отчаяно те обичам! Но съм част от теб. — Когато се чу да го изрича, усети колко глупаво е прозвучало. Как можеше да не е истинска? Тя чувстваше и виждаше, и дори можеше да помирише нещата! Но някъде дълбоко в себе си усещаше, че това е истина.

— Погледни крака си. Ти кървиш, защото аз бях простреляна — каза тя. — Аз съм теб. Но същевременно съм и Слейтър. Трябва да ми повярваш. Взел си доброто и злото в себе си и си ги превърнал в измислени хора. В личности. Това не е чак толкова странно, Кевин. Ти разиграваш борбата между доброто и злото, в която участва всяко човешко същество. Слейтър и аз сме просто играчи в твоето съзнание. Но никой от нас не би могъл да направи нищо, ако ти не ни дадеш властта да го сторим. Той не може да дръпне спусъка, освен ако ти не го направиш. Ти…

— Млъквай! Затваряй си устата, лъжлив боклук такъв! — Слейтър изтича към другия край на стаята и тикна пистолета в ръката на Кевин. После посочи Саманта. — Имаш петдесет секунди, Кевин. Петдесет, цък, цък, цък. — Той вдигна другия пистолет и притисна дулото му към слепоочието на Белинда. — Или ще застреляш Сам, или аз ще гръмна мама.

— Не мога да я застрелям! — извика Кевин.

— Значи мама ще умре. Разбира се, че можеш! Дръпни спусъка или се заклевам, че ще се погрижа за мама, а след това ще ти видя и на теб сметката, защото хич те няма в игрите, чуваш ли ме? Четирийсет секунди, Кевин. Четирийсет, цък, цък, цък.

Лицето на Слейтър проблясваше под мъждивата светлина. Кевин стисна пистолета. Лицето му се сбърчи; очите му се напълниха със сълзи.

— Насочи пистолета към Саманта, идиот такъв! Вдигни го! Веднага!

Кевин бавно вдигна оръжието.

— Сам? Не мога да му позволя да убие Белинда, нали?

— Моля те, без подобни сантименталности — каза Слейтър. — Осъзнавам, че е добре за общата атмосфера, но от това ми се повдига. Просто й вкарай куршума в главата. Нали я чу, тя не е истинска. Тя е част от нашето въображение. Както и аз, всъщност; затова имаш две дупки в крака. — Той се изкиска.

Сам изпитваше ужасно главоболие. Какво всъщност се случваше тук? Ами ако бъркаше? Никога досега не беше имала идея, която да е толкова невъзможна и същевременно толкова реална. И сега беше казала на Кевин да заложи собствения си живот заради тази идея. Мили Боже, дай ми сила.

— Погледни крака си, Кевин — каза Сам. — Ти се простреля. Моля те, умолявам те. Не позволявай на Слейтър да я убие. Той не може да стреля, освен ако ти не му дадеш тази сила. Вие двамата сте един и същ човек!

Вратата в края на тунела беше отключена. Дженифър чуваше умоляващия глас на Сам. Тя не беше съвсем сигурна пред какво ще се озове, когато връхлети вътре, но времето им беше изтекло. Зад нея се чуваше учестеното дишане на доктор Джон Франсис.

Те пристигнаха в къщата, профучаха покрай Юджийн и намериха стълбището, все още затрупано с купчини книги. След като трескаво претърсиха периметъра, откриха стъпалата към старото бомбоубежище. Нямаха никаква представа колко често през годините беше идвал тук Кевин или колко време беше прекарал вътре, мислейки се за Слейтър.

— Влизаме.

Тя натисна бравата, пое си дълбоко дъх и се хвърли с цялата си тежест върху нея, влитайки в стаята с насочен пистолет.

Първото нещо, което видя, беше Белинда, седнала в дървен стол, завързана, с уста, залепена със сиво тиксо. Второто нещо беше мъжът, надвесен над нея.