Тед Деккер - Три

Луд ли беше той? Не, но тя все още не можеше да го разкрие. Съдът щеше да го разпъне на кръст и обявяването му за невменяем бе единствената му защита. Той до голяма степен не бе нормален, но като че ли бе излязъл от мазето напълно осъзнат, може би за пръв път в живота си. Пациентите, които страдаха от дисоциативно разстройство на личността, обикновено се нуждаеха от продължителна терапия, за да се освободят от алтернативните личности.

А в този случай дори поставянето на диагнозата щеше да отнеме повече време. Всички приемаха, че странното поведение на Кевин не отговаряше на никое класическо разстройство. Дисоциативно разстройство на личността, да, но досега не бяха отбелязвани случаи на три личности, които разговарят помежду си, на което тя беше станала свидетел. Посттравматично стресово разстройство, може би. Някаква странна смесица от шизофрения и дисоциативно стресово разстройство. Научната общност определено щеше да поспори доста върху това.

Добрите новини бяха, че Кевин не можеше да бъде по-добре. Щеше да се нуждае от допълнителна помощ, но Дженифър никога не беше виждала толкова бърза промяна.

— Любопитен съм — каза доктор Франсис. — Успя ли да разкриеш участието на Саманта във всичко това?

Саманта? Той говореше за нея като за реална личност. Дженифър го погледна и улови смеха в очите му.

— Имаш предвид как Кевин е успявал да изиграе ролята й, нали?

— Да. На обществени места.

— Прав беше — щяхме да го разкрием след още някой и друг ден. Имаше само три места, където Саманта се е появявала на обществени места. В хотел „Хауърд Джонсън“, хотела в Палос Вердес, където прекараха нощта и когато опразниха автобуса. Говорих с рецепционистката в „Хауърд Джонсън“, където бе отседнала тя. Жената наистина си спомни Сам, но човека, който ми описа, беше мъж с кестенява коса и сини очи. Сам.

— Кевин — каза професорът.

— Да. Той отишъл там и се регистрирал като Сам, мислейки се всъщност за нея. Ако се беше регистрирал като Саманта, вместо Сам, рецепционистката щеше да го погледне учудено. Но за нея той беше Сам.

— Хм. А в Палос Вердес?

— Метрдотелът от ресторанта беше добър свидетел. Очевидно някои от клиентите се оплакали от странното поведение на един мъж, който седял до прозореца. Кевин. Той гледал право срещу себе си и говорел на празния стол с приглушен тон. На няколко пъти повишил тон. — Дженифър се усмихна. — Метрдотелът се приближил до него и го попитал дали всичко е наред и Кевин го успокоил, че няма проблеми. Но това не му попречило няколко минути по-късно да излезе на дансинга и да потанцува с невидимия си партньор, преди да напуснат залата.

— Сам.

— Сам. Според Кевин единствения друг път, когато са били заедно навън, е бил когато са опразвали автобуса, който избухна. Кевин настояваше, че Сам е в колата, но никой от пътниците не си спомня да е видял втори човек вътре. А когато няколко минути след експлозията аз пристигнах на мястото, Кевин беше сам, макар очевидно да си спомняше, че Сам е седяла до него и е разговаряла по телефона с началника си. И естествено, в Калифорнийското бюро за разследвания не са чували за нея.

— Естествено. И предполагам, че Кевин е предпочел да имитира Гатанката, защото той му е предложил личност от плът и кръв.

— Имаш предвид Слейтър ?

— Извини ме — Слейтър. — Професорът се усмихна.

— В бюрото на Слейтър намерихме няколко вестникарски изрезки за Гатанката. Няколко бяха адресирани до дома на Кевин. Той не си спомня да ги е получавал. Не помни как е успял да се промъкне незабелязано в библиотеката, нито как е заложил бомбата в колата си или автобуса, макар уликите, открити в мазето, да доказват, че несъмнено той е направил и трите бомби.

Дженифър поклати глава.

— Самият Кевин не е бил наясно, че носи в себе си телефоните и на Сам, и на Слейтър. Човек би предположил, че когато е себе си, той ще е наясно с това, но някак си неговите алтер его са успели да блокират съзнанието му за тези неща. Направо невероятно как работи мозъкът. Никога не бях чувала за толкова пълно разделение.

— Причината е, че личностите, които Кевин е създал, са абсолютно противоположни — каза доктор Франсис. — Кое пада, но никога не се пука; кое се пуква, но никога не пада? Нощта и зората. Черно и бяло. Добро и зло. Кевин.

— Зора и нощ. Зло. Знаете ли, че някои хора от вашия лагер го определят като обладан?

— Чух за това.

Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Ако искат да припишат злата му същност на някое демонично присъствие, могат да го направят без да искат помощ или разрешение от мен. Това може и да звучи сензационно, но не променя фундаменталната истина. Злото си е зло, независимо дали има формата на дявол с рога или демон от ада, или клюката на епископа. Според мен Кевин просто е разигравал различните същности, които живеят във всяко човешко същество още от раждането му. Също както едно дете може да си играе на Дороти и Злата вещица от Запада. Но благодарение на своето детство Кевин наистина вярва, че е едновременно Слейтър и Саманта.