Тед Деккер - Три

— Не. Защо?

— Когато бях в къщата на Кевин, прегледах записките му, есетата, книгите, всичко, което би могло да има връзка с миналото му, да ми даде насока за тъмното място. Знам, че Кевин е много умен, но не очаквах точно това — направо ме изуми. Не намерих нищо, което да подсказва връзка със Слейтър или да намеква за някакво личностно разстройство.

— Което би могло да подкрепи теорията ми, че Кевин е натопен — каза Дженифър.

— Може би. Но намерих следното в дневника, който води на компютъра си. Слушай. Написал го е преди две седмици. „Проблемът на най-големите мислители е, че те разделят разума от духовността, сякаш двете съществуват в различни реалности. Въобще не е така. Това е грешно противопоставяне. Никой не разбира това по-добре от доктор Джон Франсис. Чувствам, че мога да му се доверя. Само той ме разбира истински. Днес му разказах за тайната. Липсва ми Саманта. Тя се обади…“ Тук продължава да пише за мен — каза Сам. — Мисълта ми е, че доктор Франсис всъщност знае повече, отколкото осъзнава.

— Тайната — каза Дженифър. — Може би намеква за нещо, което не е споделил с теб. За място, което е знаел като дете.

— Искам да говоря с него, Дженифър.

Това беше единственият лъч светлина през последните два часа.

— Имаш ли адреса му?

— Да.

Дженифър грабна палтото си.

— Ще се видим там след двайсет минути.

Спускането в бомбоубежището и минаването през тунела здраво изпотиха Кевин. Вратата в края на стълбището към мазето зееше отворена. Той застана на прага, наведе се напред и за пръв път от двайсет години надникна вътре.

Блестящ черен под с кръпки от бетон. Отдясно се вижда висок до гърдите фризер, който стои до бяла печка и умивалник. Вляво метално бюро, затрупано с електроника. Кутии с динамит, шкаф с чекмеджета, огледало. Две врати, които водят… нанякъде.

Кевин затаи дъх и хвана пистолета с двете си ръце. Потта лютеше в очите му. Това беше! Не можеше да не е тук. Но стаята беше празна! Къде беше Слейтър?

Нещо се удари във вратата от дясната му страна и Кевин насочи пистолета към нея. Процепът под вратата беше запушен със сив килим, навит на руло.

Туп, туп, туп. Приглушен плач.

Тялото му се вцепени.

— Има ли някой тук? — Той едва успяваше да чуе думите.

— Мо-о-оля ви!

Белинда. Стаята се завъртя. Той се разкрачи и възстанови равновесието си. Отново огледа трескаво стаята. Къде беше Слейтър?

— Мо-о-оля ви, мо-о-о-оля! — Цвъркаше като мишка.

Кевин пристъпи напред. След това още веднъж, насочил пистолета напред.

— Не искам да умра — проплака гласът. — Моля ви, ще направя всичко, което кажете.

— Белинда? — рече Кевин с дрезгав глас.

Звуците секнаха. Настъпи пълна тишина.

Кевин се опитваше да си поеме дъх. Слейтър беше оставил Белинда тук, за да може той да я намери. Искаше Кевин да спаси мама, защото точно това правят малките момчета за майките си. Той я беше изоставил и сега щеше да я спаси, за да изкупи ужасния си грях. Стаята се завъртя пред очите му.

— Кевин? — изскимтя отново гласът. — Кевин?

— Мамо?

Зад гърба му се чу драскане по бетона. Той се обърна, насочил пистолета напред.

От сенките се появи ухилен мъж. Руса коса. Без риза. Бежови панталони. Бели гуменки. Без риза. Татуировка над лявата му гръд — думата мама , написана с черно мастило. В ръката си държи голям сребрист пистолет. Без риза. Голото му тяло изглежда противно на Кевин. Слейтър, в плът.

— Здравей, Кевин — каза той. — Радвам се, че ни намери. — Той пристъпи леко вдясно.

Кевин го проследи с пистолета, притиснал пръст към спусъка. Направи го! Стреляй. Дръпни спусъка.

— Все още няма да стрелям, Кевин. Не и докато не ти кажа как можеш да спасиш мама. Защото се заклевам, че ако ме убиеш сега, с нея е свършено. Искаш ли мама да умре? — Слейтър се ухили и продължи бавно да се движи, без да отпуска ръката си с пистолета. — Ами да, сигурно ти се иска. Напълно разбираемо е.

Удар с юмрук по вратата.

— Кевин! Помогни ми! — извика Белинда с приглушен глас.

— Млъквай, вещице! — извика Слейтър с пламнало лице. После се усмихна. — Кажи й, че това не е истинско, Кевин. Че тъмнината не е тъмна наистина. Кажи й, че ако бъде добро момиче, ще я пуснеш. Нали тя така ти казваше?

— Откъде ме познаваш? — попита Кевин с дрезгав глас.

— Не ме ли позна? — Слейтър посочи челото си с лявата си ръка. — Махнах си татуировката.

Той беше момчето, но Кевин вече знаеше това.

— Но… откъде знаеш за Белинда? Какво правиш тук?