Тед Деккер - Три

Ти ще умреш, Кевин. Имаше усещането, че хиляди иглички боцкат кожата му. Спря се и се огледа. Шумът на града звучеше толкова отдалеч. Чуруликаха птици. Едно гущерче се стрелна по мъртвите листа, спря се, за да го огледа с изпъкналите си очички и след това побягна към близките камънаци.

Кевин продължи да върви напред. Ами ако беше сбъркал? Естествено, мястото можеше да е и складът, където беше заключил момчето — там беше тъмно. Но Слейтър предпочиташе да действа по-подмолно. И без това ченгетата веднага щяха да напъплят мястото. Не, не можеше да е там.

Той забеляза през дърветата старата барака и се спря. Малкото останала боя по дървените стени беше избеляла през годините. Изведнъж Кевин изпита съмнение, че ще успее да се справи. Слейтър можеше да се крие зад някое от дърветата и да го наблюдава. Ами ако побегне и Слейтър изскочи от скривалището и го застреля? Не можеше да извика помощ — беше захвърлил телефона в уличката зад един денонощен магазин на осем километра оттук.

Нямаше никакво значение. Трябваше да го направи. Пистолетът му убиваше на корема, където го беше преместил, след като изръби гърба му. Той го докосна над ризата. Дали да не го извади още сега?

Измъкна го от колана и тръгна напред. Бараката се издигаше спокойно пред него, малко по-голяма от външна тоалетна. Като дишаше умишлено през носа, Кевин се приближи към задната врата, без да сваля поглед от дъските, от процепите между тях, търсейки признаци на движение. Каквото и да е.

Ти ще умреш тук, Кевин.

Той се промъкна до вратата. Остана за миг пред нея, треперейки целият. Отдясно се виждаха дълбоки следи от гуми. Ръждясалият катинар висеше от резето. Отворен. Той винаги стоеше заключен.

Кевин го свали от резето и го остави на земята. Сложи ръка на бравата и леко натисна. Вратата изскърца. Той се спря. През малкия процеп се виждаше пълният мрак, който цареше във вътрешността.

Мили боже, какво правя? Дай ми сили. Дали лампата все още работеше?

Кевин отвори широко вратата. Бараката беше празна. Слава богу.

Дойде, за да го намериш, а сега благодариш на Бог, че го няма?

Но ако той е тук, значи се намира под капака на пода, надолу по стълбите, през тунела. Там се намира „тъмното тук долу“, нали?

Той пристъпи вътре и дръпна верижката, която висеше от крушката. Тя освети с немощно сияние. Кевин затвори вратата. Отне му цели пет минути да събере достатъчно смелост и да вдигне капака на пода с треперещите си ръце.

Дървените стъпала се спускаха в мрака. По тях се виждаха отпечатъци от стъпки.

Кевин преглътна.

В конферентната зала и двата съседни кабинета на полицейския участък в Лонг Бийч, където през последните четири дни бяха работили Дженифър и останалите агенти от ФБР, цареше атмосфера на надвисваща беда.

Двата часа методично претърсване, по земя и от въздуха, не донесоха нищо. Ако тъмното там долу място на Слейтър беше мазето в склада, когато влезеше вътре, той щеше да се озове срещу двама униформени полицаи с извадени оръжия. Сам се беше обаждала два пъти, като втория път вече се беше отказала от търсенето си. Искаше да провери нещо, което й беше хрумнало по-рано. Каза, че после ще се обади. Оттогава беше минал един час.

Докладът на криминалистите за отпечатъците от обувки не им донесе нищо. Дженифър беше прегледала всички детайли от изминалите четири дни, търсейки улики в подкрепа на коя да е от двете нови теории. Или Кевин беше Слейтър, или Слейтър се опитваше да натопи Кевин, като ги захранваше с улики, че всъщност той е Слейтър.

Ако Кевин наистина беше Слейтър, то поне знаеха кого търсят. Никакви игрички повече. Никакви жертви. Освен ако Слейтър не убиеше Кевин, което беше равносилно на самоубийство. Или пък убиеше Белинда. Тогава щяха да разполагат с два трупа на някое тъмно място там долу. Но дори Слейтър да не убиеше Белинда, Кевин до края на живота си щеше да живее със спомена за онова, което беше извършил като Слейтър. При тази мисъл Дженифър усети буца в гърлото си.

Ако Слейтър беше някой друг, Кевин щеше да е просто невинна жертва на ужасен заговор. Освен ако не бъде убит от Слейтър; в такъв случай щеше да бъде мъртва жертва на ужасен заговор.

Часовникът цъкна. 5:30. Дженифър взе телефона си и се обади на Сам.

— Сам, не стигаме доникъде. Нямаме никаква следа. Отпечатъците от обувки не доказват нищо. Моля те, кажи ми, че си открила нещо.

— Тъкмо се канех да ти се обадя. Говори ли вече с Джон Франсис?