Тед Деккер - Три

— Все още не схващаш, нали? — Слейтър се приближи до вратата, по която чукаше Белинда. — Четири дни с кристално ясни следи, а ти продължаваш да се държиш толкова глупаво, колкото и изглеждаш. Знаеш ли колко дълго чаках това? А? Колко дълго го планирах? Гениално е. Дори и да си мислиш, че знаеш, всъщност не е така. Никой няма да разбере. Никога. Точно това му е хубавото.

Слейтър се изкикоти. Лицето му се сгърчи.

— Пусни пистолета — каза Кевин. Трябваше да разбере какво има предвид Слейтър. Искаше да го застреля. Искаше да пусне едно парче олово в челото му, но първо искаше да разбере какво има предвид.

— Пусни пистолета.

Слейтър протегна ръка към бравата, натисна я и отвори вратата. Белинда седеше на пода със завързани зад гърба ръце, опряла крак във вратата. Слейтър спокойно опря дулото на пистолета в бялото й, покрусено лице.

— Извинявай, Кевин — каза Слейтър. — Хвърли ми пльокалото или ще застрелям мама.

Какво? Кевин усети как лицето му пламва. Все още можеше да стреля и Слейтър щеше да умре, преди да убие Белинда.

— Пусни го! — каза Слейтър. — Пръстът ми е на спусъка. Застреляш ли ме, пръстът ми ще помръдне и тя е мъртва.

Белинда започна да плаче.

— Кевин… скъпи…

— Сега! Сега, сега, сега!

Кевин бавно отпусна пистолета.

— Знам колко го обичаш, но когато ти казвам да го пуснеш, говоря сериозно. Веднага!

Кевин пусна пистолета и отстъпи назад, обзет от паника.

Слейтър затръшна вратата пред Белинда, пристъпи напред и вдигна пистолета.

— Добро момче. Мама ще се гордее с теб. — Той тикна пистолета на Кевин в колана си, отиде до вратата към стълбището и я затвори.

— Така.

Краката на Белинда отново затропаха по вратата.

— Кевин? Моля те-е-е…

— А-а-а-грх! — изрева Слейтър и изтича до вратата. Изрита я толкова силно, че остави вдлъбнатина в метала. — Млъквай! Само да гъкнеш и ще ти затворя устата завинаги!

Слейтър отстъпи назад, дишайки тежко. Белинда утихна.

— Не ги ли мразиш тия жени, дето не знаят кога да си държат плювалниците затворени? — Слейтър се обърна към него. — Така, докъде бяхме стигнали?

Странно спокойствие обзе Кевин. Все пак щеше да умре тук. Наистина нямаше какво да губи. Извратеното момче беше пораснало и се беше превърнало в жалко чудовище. Слейтър щеше да убие и него, и Белинда, без да изпита и капчица угризение.

— Ти си болен — каза Кевин.

— Ето това е истинска мисъл. Всъщност ти си болният. Те го подозират и повярвай ми, когато свърша тук, няма да имат причина да променят мнението си.

— Грешиш. Ти доказа, че не си нормален. Разкъса този град на парчета и след като отвлече невинна…

— Невинна? Едва ли, но това няма значение. Въпросът е, че ти си я отвлякъл. — Слейтър се ухили до уши.

— Говориш глупости.

— Разбира се, че не. Така ти се струва, защото не мислиш. И двамата знаем, че аз извърших тези гадни неща. Че Слейтър се е обаждал на Кевин, че Слейтър е взривил автобуса, че Слейтър държи старата вещица в бетонена клетка. Проблемът е, че според тях Кевин е Слейтър. Или поне скоро ще стигнат до този извод. Кевин е Слейтър, защото Кевин е луд. — Той се ухили. — Такъв е планът, смотаняк.

Кевин го гледаше вцепенен.

— Това… Това не е възможно.

— Всъщност е. Затова ще се получи. Нали не смяташ, че бих се захванал с нещо невероятно?

— Как може аз да съм ти?

— Множествено личностно разстройство. МЛР. Ти си аз, без да знаеш, че ти си аз.

Кевин поклати глава.

— Нима си толкова глупав да смяташ, че Дженифър…

— Сам го вярва. — Слейтър се приближи до бюрото и докосна черната кутия, която приличаше на телефонен секретар. Той остави пистолета до нея и Кевин се замисли дали не би успял да го грабне, преди да успее да го вдигне, и да стреля. — Тя намери телефона, от който се обаждам, в джоба ти — за повечето съдебни заседатели това е повече от достатъчно. Но те ще открият и друго. Записите, например. Ще докажат, че моят глас всъщност е твоят глас, променен така, че да звучи като ужасния убиец на име Слейтър. — Слейтър се престори на ужасен и потрепери. — О-о-о-о… страшно, не си ли съгласен?

— Има ужасно много пропуски! Никога няма да се измъкнеш!

— Няма никакви пропуски! — озъби му се Слейтър. После отново се ухили. — Освен това вече се измъквам.

Той вдигна една снимка. Беше фотография на Сам, заснета отдалеч с фотоувеличение.

— Наистина е много хубава — каза той, загледан в образа. След това се пресегна и откъсна големия черен чаршаф, който висеше на стената. Зад него, към бетонената стена бяха прикрепени петдесет или шейсет снимки.