Тед Деккер - Три

— След десет минути съм при теб — каза Сам. — Не позволявай на Кевин да напуска къщата.

— Само Слейтър ли знае къде е Белинда? Кевин наистина ли няма представа?

— Това е моето предположение.

— Значи ни трябва Слейтър, за да открием Белинда. Но ако изпратим погрешните сигнали, той може отново да се покрие. Ако го направи и Кевин не знае къде е Белинда, можем да се окажем с първата истинска жертва в този случай. Дори ако затворим Кевин в килия, тя ще умре от глад. — В гласа на Дженифър се промъкна трескава нотка. — Той не е Гатанката; досега не е убил никого. Не можем да позволим това да се случи.

— Значи ще го пуснем навън?

— Не. Не, не знам, но трябва да действаме изключително внимателно.

— Идвам — каза Сам. — Само се погрижи Кевин да не напуска къщата.

Звукът от затварящата се врата събуди Кевин. Часът беше три. Беше спал повече от четири часа. Дженифър беше наредила да не го безпокоят, освен ако не е изключително належащо. Защо тогава бяха в къщата му?

Освен ако в къщата не бяха те ! Освен ако не беше някой друг. Някой като Слейтър!

Той се измъкна от леглото, приближи се на пръсти до вратата и леко я отвори. Някой отваряше стъклената плъзгаща се врата към задния двор! Просто попитай кой е, Кевин. Това са хората от ФБР.

Ами ако не бяха?

— Ехо?

Мълчание.

— Има ли някой тук — извика той, този път по-силно.

Тишина.

Кевин слезе по стълбите и влезе предпазливо във всекидневната. Изтича до прозореца и погледна навън. Познатият линкълн се виждаше на улицата.

Нещо не беше както трябва. Нещо се беше случило. Той отиде до телефона в кухнята и инстинктивно потърси мобилния телефон в десния си джоб. Там беше. Но въпреки това нещо не беше наред. Какво?

Мобилният телефон внезапно завибрира и той подскочи. Пъхна ръка в джоба си и измъкна сребристия уред. В лявата си ръка държеше другия телефон, по-голям черен VTech. За момент се втренчи объркано в тях. Аз ли го вдигнах? Толкова много телефони, че умът му вече му правеше номера.

Мобилният телефон вибрираше като полудял. Отговори!

— Ало?

В ухото му прозвуча гласът на Слейтър.

— Кой се мисли за пеперуда, а всъщност е червей?

Кевин дишаше тежко.

— Жалък си, Кевин. Осъзнаваш ли го, или трябва да ти го набивам с пръчка в главата? — Слейтър дишаше тежко. — При мен има един човек, който иска да те прегърне и бога ми, въобще не мога да разбера защо.

Лицето на Кевин се наля с кръв. Усещаше гърлото си като стегнато в менгеме. Не можеше да обели нито дума.

— Колко дълго смяташ да си играем на шикалки, Кевин? Очевидно не те бива в гатанките, затова реших да вдигна мизата. Знам колко противоречиви са чувствата ти към мама, а досега съм стигнал до извода, че относно моя милост въобще не се колебаеш. Всъщност ти ме мразиш, нали, Кевин? Така и трябва — аз съсипах живота ти.

— Престани! — извика Кевин.

— Престани? Престани? Само това ли успя да измислиш? Само ти можеш да спреш всичко. Но според мен не ти стига кураж. И ти си страхлив като тях; показа го пределно ясно. Та ето каква е новата сделка, Кевин. Ти трябва да дойдеш и да ме спреш. Лице в лице. Това е големият ти шанс да гръмнеш Слейтър с онова пльокало, с което се сдоби незаконно. Намери ме.

— Изправи се срещу мен, страхливецо! Ела и се изправи срещу мен! — извика Кевин.

— Страхливец? Потресен съм. Едвам се движа, камо ли да се изправя срещу теб. — Мълчание. — Трябва ли да го издълбая на челото ти? Ти ме намери! Намери ме, намери ме! Играта свършва след шест часа, Кевин. След това ще я убия. Признай си или ще й прережа гърлото. Мотивиран ли си достатъчно вече?

Кевин почти не обърна внимание на крайния срок. Слейтър искаше да се срещне с него. Той пристъпи неспокойно от крак на крак. Всъщност искаше да се срещне с него. Но къде?

— Как?

— Знаеш как. Тук долу е тъмно. Ела сам, Кевин. Съвсем сам, както би трябвало да бъде.

Щрак.

Кевин стоеше като залепен за балатума. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Черният телефон трепереше в лявата му ръка. Той изръмжа и го удари в плота с всичка сила. По пода се пръснаха черни пластмасови парчета.

Кевин пъхна мобилния телефон в джоба си, обърна се и хукна нагоре по стълбите. Беше скрил пистолета под матрака. Оставаха му три куршума. Два дни по-рано самата мисъл да се изправи срещу Слейтър го ужасяваше; сега беше обсебен от тази идея.

Тук долу е тъмно.

Той пъхна ръка под матрака, измъкна пистолета и го мушна в колана си. Тъмно. Долу. Имам някаква представа за тъмното там долу, нали? Където червеите крият гадните си малки тайни. Той знае, той знае! Как не се беше сетил по-рано! Трябваше да се измъкне незабелязано и да отиде там сам. Това беше между него и Слейтър. Един срещу друг, само двамата.