Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

Когато се върнаха, светлинното шоу беше в разгара си.

Еди погледна обляния в светлина Сфинкс, след което проследи погледа му към насядалата публика.

— Ха — рече той, забелязвайки осветената табела на сградата, която се намираше отвъд периметъра. — Сфинксът гледа право към „Пица Хът“.

— Ако онзи, който го е построил видеше това, щеше да се побърка — рече Мейси. — Разположението на Сфинкса не е случайно, обърнат е така, че да може да вижда изгрева. А сега денят му започва с пеперони.

— Не знаеш ли кой го е построил?

— Мислех си, че е Хафра — обади се Нина.

Мейси поклати глава.

— Едва ли. Не си ли чувала за Инвентарната стела?

— Кое? — попита Еди.

— Древен текст, който е открит през 1857 година. Според него Сфинксът вече е бил тук, когато Хафра започнал да строи пирамидата си. Затова и издигнатите пътеки към пирамидата не сочат на изток — трябвало е да заобиколят Сфинкса.

— Всъщност аз съм чувала за Инвентарната стела — рече Нина с леден тон. — И съм сигурна, че споровете по съдържанието ѝ продължават.

— Но откриването на Залата на летописите го потвърждава, не мислиш ли? Никой от фараоните от Третата династия дори не споменава Залата. Може би не са знаели за съществуването ѝ. А ако Сфинксът е много по-стар от Хафра, това може би обяснява защо главата му е толкова по-малка в сравнение с тялото. Един от фараоните наредил главата му да бъде допълнително обработена, за да заприлича на него.

Еди се изкикоти.

— Мисля — рече той тихо, навеждайки се по-близо към ухото на Нина, — че току-що си го получи.

— Млъкни.

Те спряха недалеч от вратата и Мейси погледна към двамата униформени мъже.

— Не познавам нито един от двамата.

— Сигурна ли си? — попита Нина.

— Мускулести, добре изглеждащи момчета? Да, щях да ги запомня.

— А сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Готова съм — настоя Мейси. Тя извади пропуска си и се приготви да тръгне към портала — но изведнъж се спря и разкопча още две копчета на ризата си.

Нина повдигна вежда.

— Какво правиш?

— Маскиращо средство. Довери ми се. — Мейси нагласи деколтето си за постигането на максимален ефект, което накара Еди да се ухили похотливо, а жена му да го шляпне силно, и тръгна към охранявания портал. Извади пропуска си и им го показа, но дори отдалеч Нина и Еди можеха да видят, че двамата пазачи изобщо не се интересуваха от лицето ѝ толкова, колкото от онова, което се разкриваше под него. Вратата се отвори, Мейси се усмихна весело на двамата мъже и се промъкна вътре.

— По-добре да тръгваме — каза Еди и се отправи към пътя.

Нина се намръщи.

— Невероятно. Тя направи нещо, което връща жената трийсет години назад… и те се вързаха!

— Завиждаш, а? — подразни я Еди.

— Не. А ти спри да я зяпаш. Фалшиви са.

— Какво? — Той поклати глава. — Сигурна ли си?

— Еди, тя прилича на дълга дръжка за метла с две залепени дини за нея! А баща ѝ е пластичен хирург. Помисли си. Освен това е достатъчно млада, за да ти бъде дъщеря.

— Благодаря ти, че ме депресира.

— Мисля, че някой друг беше наред. — И двамата се усмихнаха.

Стигнаха до онази част от пътя, която се намираше точно над разкопките, и погледнаха надолу. Двамата стражи си бяха там, но имаше още двама мъже, които привлякоха вниманието им. Никой от тях не им беше познат, ала Нина имаше ужасяваща представа за онова, което изнесоха от палатката в голям сандък.

— По дяволите! — каза тя. — Опразват терена!

— Смяташ ли, че диаграмата е в сандъка?

— Може би. Или поне част от нея. Може да са я нарязали, за да успеят да я изнесат от тунела. Господи, дали не сме закъснели?

След малко мъжете се върнаха с празни ръце и влязоха в палатката.

— Мисля, че още не са свършили — рече Еди.

— Добре — може би все още можем да ги спрем. Виждаш ли Мейси някъде?

Еди я забеляза да наднича иззад стената на горната част на храма, където се беше скрила от мъжете със сандъка.

— Ето я там. — Той посочи с ръка, след което ѝ махна да напусне скривалището си и да се приближи до разкопките. — Да се надяваме, че близначките ще се справят също толкова добре и с онези двамата долу.

Той бръкна под коженото яке и тениската си и измъкна дългото найлоново въже, което беше купил от един магазин в Кайро и беше намотал около кръста си; ако го беше носил открито, щеше да възбуди любопитството дори на най-заспалия служител на туристическа полиция. Щом го размота до край, се зае с колана си.