Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

— Защо толкова е искал да го запази? — попита Еди.

Нина знаеше.

— Защото е единственото копие на гробницата на самия Озирис. Векове по-рано е била изгубена истинската, но те осъзнали, че разполагат с дубликата ѝ.

— И ако са били прави — каза Мейси, — някъде вътре трябва да се намира окото на Озирис.

— Което сочи пътя към пирамидата. Остава ни само… да го намерим.

Те тръгнаха по пясъка към Озириона. Той представляваше яма, на дъното на която се виждаше издигната постройка, към която водеха стъпаловидни стени. В сравнение с пищната елегантност на храма на Сети оголените руини изглеждаха почти груби, построени от обикновени гранитни блокове. Подът на коридора, дълъг около трийсетина метра, започваше от басейн, пълен със застояла вода.

Еди изкриви лице с отвращение.

— Не очаквах, че ще дойда в проклетата Сахара, за да газя във вода. Ако знаех, щях да си нося гумените ботуши.

— Не е чак толкова дълбоко — каза Нина, спускайки се по стълбите към самата сграда. — Надявам се. — Тя предпазливо потопи крак в зеленясалата вода и откри, че дълбочината ѝ е няколко сантиметра. — Ох. Добре че не дойдохме през дъждовния сезон. — Тя се обърна към Мейси и Еди, които се присъединиха към нея; в този миг забеляза един отвор в северозападния край, зад който започваше тъмен проход. — Това къде води?

— Това е тунел, който стига до северния вход — отвърна Мейси, проучвайки диаграмата в пътеводителя си.

Еди надникна вътре.

— Сега не води до никъде — затрупан е. Надявам се, че окото не е вътре. — Той прецапа до другия край на коридора. — Току-що ми хрумна нещо. Ако това око трябва да гледа към пирамидата и тя се намира някъде на запад, то ще се намира на източната стена, нали?

— Мъжът с откачената шапка има право — обади се Мейси и двамата се усмихнаха един на друг.

Нина свали раницата си, измъкна отвътре едно фенерче и влезе през отвора на стената. От водата се издигаше рампа; малката стая във вътрешността беше суха. Тя влезе и примигна няколко пъти, докато очите ѝ не привикнаха с тъмното. Подобно на коридора, и тук стените бяха голи, неукрасени.

Еди и Мейси я последваха.

— Виждаш ли нещо? — попита Еди.

— Още не. — Нина внимателно огледа стените за някакви белези. Междувременно Мейси извади своето фенерче и започна хаотично да обхожда с лъча наоколо. — Ще спреш ли най-после — каза Нина. — Нищо няма да намериш, ако просто го размахваш насам-натам. Трябва да претърсваме внимателно, секция по секция…

— Аха! Намерих го! — прекъсна я Мейси. Тя беше насочила светлината към едно място високо над главите им. — Виждате ли? Едно Око на Озирис. Направо съм смаяна!

— Това вече е друго — рече Еди при вида на изсечения в камъка символ. — Археология без скучното мотане насам-натам.

Търпението на Нина окончателно се изчерпа.

— Кога ще започнете да приемате това на сериозно? — извика тя и гласът ѝ отекна в помещението. — Нямаше да е скучно, ако проявяваше поне малък интерес към работата ми — рече тя на Еди, преди да се обърне към Мейси. — А ти, ако наистина искаш да бъдеш археолог, започни да се държиш като такъв. Или поне като възрастен човек!

Еди изкриви саркастично лице.

— О, директорският глас. Направо го обожавам.

Но Мейси беше шокирана от нападката.

— Но… нали го намерих — рече тя и посочи символа.

— Чист късмет! — сопна ѝ се Нина. — И защото не си методична, направи същото като Лоугън при Сфинкса — устреми се към наградата, без да обръщаш внимание на останалото, което можеше да се окаже важно.

Еди показа голите стени, които ги обграждаха.

— Тук няма нищо друго.

— Не е там работата! — възрази тя, преди отново да се обърне към Мейси. — Приемаш това като училищна екскурзия — и се държиш като някоя от мажоретките, която седи на задната седалка в автобуса при момчетата и се киска с тях!

Тъмните очи на Мейси се присвиха гневно.

— А вие сигурно винаги сте сядали отпред, при учителите!

— Ами да — отвърна Нина, изненадана от възражението, — но не става въпрос за мен, а за работата. Ако искаме да намерим пирамидата, ще трябва да се държим като професионалисти.

— И вие си мислите, че аз не съм? Извинете ме, доктор Уайлд, но вие дори нямаше да бъдете тук, ако не бях аз. Аз разбрах за втория вход към Залата на летописите, аз бях тази, която помогна да се влезе в комплекса на Сфинкса…

— Като си показа циците!

Мейси се засегна.

— Мислите си, че съм просто някаква мацка, нали? И не ме вземате на сериозно само защото съм готина и нямам шестици по всичко!