Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

— Добре. Значи търсим началото на каньон. — Той се вгледа отблизо в контурните линии, скупчени нагъсто там, където потоците бяха прорязали пътя си през високите части на пустинята. — Тук — продължи Еди, почуквайки с пръст по картата. — Този каньон води до голяма открита равнина и започва точно от линията, в което гледа окото. Каньонът излиза тук — ново потупване, — а десетте километра на запад ще ни отведат… ето тук.

Нина се наведе към картата. На мястото, което сочеше Еди, не се виждаше нищо. Съвсем нищо; контурите бяха толкова разлети, сякаш за да направят района практически плосък.

— Ако това е правилният каньон.

— Намира се на около двайсет и пет километра оттук и теренът не е чак толкова лош. Ако внимаваме, можем да отидем с кола дотам.

Нина погледна огромната празнота на картата. Вероятността там да има неизвестна пирамида беше много малка, но тя беше откривала невероятни неща на също толкова безплодни терени.

— Първо ще проверим каньона — и ако ни се стори, че е правилното място, ще тръгнем по него и ще видим дали наистина ще ни отведе до пирамидата на Озирис.

— Трябва — обади се развълнувано Мейси и се изправи. — Всичко съвпада. Трябва да е там!

— Нека първо намерим проклетото нещо, преди да започнем да празнуваме — предупреди я Еди.

— Ще го намерим, сигурна съм! О, боже! Ще станем известни! Добре де, вие вече сте, но аз също ще се прочуя! — Тя изскочи бързо навън, спря се да събере разпръснатите страници и погледна засрамено Нина. — Ако каньонът е само на двайсет и пет километра оттук, ще стигнем за нула време!

— Никога не е карала кола през пустинята, нали? — рече Еди, когато Мейси се изгуби в коридора. Той забеляза, че Нина гледа след младата жена с нещо средно между копнеж и завист. — Какво?

— Някога и аз бях така ентусиазирана — въздъхна тя. — Това някак си ми липсва.

— Не си изгубила ентусиазма си — каза той, сгъвайки картата. — Исусе, захапеш ли нещо, не мога да ти затворя устата.

— Не, имам предвид… — Тя отново въздъхна. — Аз съм само с дванайсет години по-голяма от нея, но се чувствам много по-стара. Къде отлетя времето, по дяволите?

— Нали няма пак да вземеш да изпадаш в депресия? — полузаядливо, полушеговито изрече Еди. — Наситих ѝ се напоследък.

— Да, благодаря за съчувствието.

— Не, наистина, ако някой трябва да се депресира, то това съм аз. След две години ставам на четирийсет. На четирийсет ! Възрастен и стар, и такива ми ти работи!

— Според мен скоро няма да пораснеш.

— Да бе! — Те тръгнаха след Мейси по коридора.

Очуканият им ленд ровър дифендър потегли през изсушената от слънцето пустош. Дори с отворени прозорци и усилена до крайност вентилационна система, в кабината беше отвратително горещо — старият джип нямаше климатик. Еди, който управляваше возилото с десен волан, се бореше с жегата, като отпиваше често от бутилката си с вода, а Нина се опитваше да се движи колкото се може по-малко.

Само Мейси, която седеше между тях на централната седалка, като че ли не се влияеше от температурата и почти подскачаше от нетърпение.

— Стигнахме ли? — попита тя, поглеждайки към джипиеса на таблото.

— Още един километър и половина — отвърна Еди. — И ако ме попиташ още веднъж, ще те оставя да я изминеш пеша!

През жълтеникавата мараня започна да се оформя нещо — висока стръмна скала, която се простираше от единия до другия край на хоризонта, изсечена от наводненията на Нил преди милиони години. Но когато се приближиха, Нина забеляза някаква тъмна цепнатина, издълбана в нея, нещо защитено от безмилостното слънце.

— Еди, видя ли го? Може да е нашият каньон!

— Може би — съгласи се той и се отправи към него.

Спряха в началото на каньона. Нина излезе от джипа и си сложи бейзболната шапка, доволна, че се е измъкнала от омаломощаваща жега в ленд ровъра, дори това да означаваше да се изложи на безмилостните лъчи на слънцето. Погледът ѝ беше привлечен от нещо в стената на каньона.

— Погледни тук. — Скалата имаше блед сивкавожълт цвят и отразяваше слънчевата светлина, но на места тя светеше по-ярко, блещукайки.

— Това сребро ли е? — попита Еди, забелязвайки тънките жилки в камъка.

Мейси свали слънчевите си очила, за да види по-добре.

— Сигурно оттук идва името му. Смятате ли, че има и още?

— Трябва да има — рече Нина. — Това би оправдало идването чак дотук. Египет почти няма сребърни залежи, затова среброто е било толкова ценено тук. Всеки, открил сребърна жила, забогатявал.