Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

Еди погледна към каньона, който се издигаше под малък ъгъл. Ширината му беше достатъчна, за да мине ленд ровърът, само на отделни места имаше паднали камъни, които можеха да се окажат препятствия.

— Интересно, дали е останало нещо? Може би ще успеем изстържем достатъчно за сребърна чашка за яйце.

Нина се ухили.

— Можем да проверим.

Те се върнаха при джипа. Еди внимателно подкара дифендъра към каньона и навлезе в сянката. Не след дълго наклонът се увеличи, завоите станаха по-остри.

Нина забеляза нещо встрани и накара Еди да спре.

— Мисля, че това е нашата сребърна мина. — В скалите бяха изрязани няколко правоъгълни ниши. — Но май ще се разминеш със сребърната чашка. Всичко е било отнесено.

— Е, тогава да върви по дяволите. Все пак май сме попаднали на правилното място.

— Нали ви казах! — обади се Мейси. — Сега остава просто да следваме посоката на Меркурий от зодиака и ще я намерим.

— Не знам — отвърна скептично Еди. — Мога да приема храм, погребан в пясъка, дори нещо с размера на Сфинкса… но пирамида ? Малко е трудно да не бъдат забелязани.

Той отново подкара ленд ровъра. Теренът стана още по-стръмен, стените започнаха да се сближават. Дифендърът направи още един завой и навлезе в тесен канал, отвъд който се виждаше само открито небе. Бяха стигнали до края на клисурата.

Щом излязоха от каньона, Еди спря и провери компаса и джипиеса, преди да посочи с пръст.

— Това е пътят, който ни показва зодиакът. Мейси, в раницата ми има бинокъл — ще ми го донесеш ли?

Мейси му го подаде.

— Виждаш ли пирамидата?

— Шпионирам и с моето малко око забелязвам нещо, което започва с буквичката… „п“.

— Пирамида?

— Пясък — предположи много по-реалистично Нина.

Еди кимна.

— Тонове пясък. На какво разстояние би трябвало да се намира?

— Един атур — рече Нина. — 6,85 мили.

Той огледа навсякъде, но не забеляза нищо.

— Със сигурност няма нищо забележително. — Той въведе нови координати в джипиеса. — Ако се намира тук, това ще ни отведе право при нея.

Те потеглиха отново. Обширната пуста равнина се простираше на всички страни. Нина не сваляше поглед от джипиеса, чийто дисплей отчиташе разстоянието. Четири мили, три, две… Пред тях все още не се виждаше нищо, никакви изгубени паметници не се подаваха над дюните. Тя погледна Мейси. С всеки изминат метър нетърпението, изписано на лицето на младата жена, видимо чезнеше.

Една миля. Все още нищо. Еди отново погледна към Нина, изражението му предупреждаваше за приближаващото разочарование. Половин миля. По-малко. Пейзажът пред тях не се различаваше по нищо от онзи, който бяха оставили зад гърба си.

Джипиесът изпиука.

— Това е — каза Еди и спря ленд ровъра. — Стигнахме.

Мейси изскочи от колата и огледа безкрайната гола пустиня.

— Аз… не разбирам — рече тя и изтича от другата страна на джипа, с надеждата да види нещо различно. — Тръгнахме по следите, намерихме сребърния каньон… защо я няма?

Нина сложи съчувствено ръка на рамото ѝ, а Еди се измъкна от джипа, за да огледа обграждащата ги равнина.

— Хей, всичко е наред. Все пак може да има части от нея, погребани под пясъка.

— Само части от нея?

— Ами обикновено така става в археологията — много рядко се случва да бъде намерено нещо непокътнато.

— Но тези, които вие намирате, са непокътнати. — За голяма изненада на Нина, Мейси като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

— Хей, хей, какво има? — попита тя. — Та ние още не сме започнали да претърсваме района. Може пък да открием нещо.

— Не, няма — заекна Мейси. — Тук няма нищо. Само ви изгубих времето, едва не ви убиха, и то за нищо! О, боже, толкова съжалявам!

— Какво! За какво съжаляваш? — попита безпомощно Нина. — Мейси, защо си толкова разстроена?

— Защото… защото доктор Бъркли се оказа прав за мен! Както и професорът ми, и учителите в гимназията… и самата вие.

— Прав… за какво?

Мейси не можеше да я погледне, сълзите се стичаха по бузите ѝ.

— Аз… аз… съм безполезна — една успя да промълви тя.

— Не, не си — възрази Нина, стресната от внезапния и тотален срив в самочувствието на младата жена. — Защо говориш така?

— Защото е вярно. През целия ми живот не ми се е налагало да работя. Винаги съм получавала онова, което поискам, само защото съм богата и красива, и популярна, и хората се готови да правят разни неща за мен. — Тя наведе нещастно глава. — И този път, само този път, когато наистина се опитвам да докажа, че мога да постигна нещо… се провалям и провалям всички около мен! Аз ви провалих!