Ли Чайлд - Стражът

Сандс седеше на фотьойла. Ричър ѝ се усмихна и седна на едното легло.

– Пицата ти ще изстине – каза Сандс след кратко мълчание. – Искаш ли да отида до рецепцията и да я стопля?

– Не, благодаря – отвърна Ричър. – Студената пица не е проблем. Освен ако не искаш да стоплиш твоята.

– И аз нямам проблем със студените пици. Освен това изядох моята, докато теб те нямаше.

Ричър отхапа от своята. Сандс се усмихна.

– Студена пица – каза тя. – Евтин мотел. Имам чувството, че отново работя в Бюрото.

– Липсва ли ти?

– Не ми липсват болките в гърба от продънените матраци, на които спях, докато пътувах по задачи. Това е сигурно. Но когато те чух да говориш за онази жена, с която си се срещнал… Когато разбрах какво прави тя. Защитава нашите избори. Предотвратява саботаж отвън. Такива неща карат човек да се замисли.

– Работила ли си под прикритие?

– Не. Участвах в няколко операции, но иначе дейността ми бе строго специализирана. По-голямата част от времето си прекарвах в различни местни поделения на Бюрото, навсякъде, където имаха проблем с киберпрестъпления. Вършех едно и също, сменяха се само бюрата и екраните.

– Затова ли напусна?

– Не, не заради работата. В интерес на истината, тя ми доставяше удоволствие. Но с течение на годините започнах да осъзнавам, че колкото и да ми харесва работата, ФБР никога няма да ми даде това, което искам от живота.

– Какво е то? Собствена компания?

Сандс поклати глава.

– Не. Тя е само средство за постигане на целта, за печелене на пари. Затова "Цербер" е толкова важен за мен. Донесе ли ми достатъчно пари – сбогом на всичко.

– За какво са ти парите?

– Не мога да ти кажа. Ще ми се смееш.

– Опитай.

Сандс затвори очи и си пое дълбоко дъх.

– Искам да разполагам с достатъчно пари в банката, за да не ми се налага да работя. Искам да продам дома, в който живея, и повечето вещи. И да си купя яхта. – Тя отвори очи и попита: – Смяташ ме за луда, нали?

– Зависи. В едно пристанище ли ще държиш тази яхта?

– Разбира се, че не. Това обезсмисля цялата идея. Ще плавам където си искам и когато си искам.

– Аз съм последният човек на света, който би нарекъл свободата да пътуваш лудост. За мен тя е жизнена необходимост.

Ричър се канеше да добави, че идеята човек да смени дома си на сушата с нов дом във водата не му изглежда чак толкова привлекателна. Никога не си бе имал работа с яхти, но знаеше, че те създават повече проблеми от една обикновена къща. Вярно, мобилността им бе предимство, но имаха и куп недостатъци. Нуждаеха се от поддръжка и ремонти например, изискваха разходи. Да не говорим, че можеха да потънат. Или да се блъснат в по-голяма яхта или кораб. Можеха да обраснат в раковини. Кой знае какви още проблеми можеха да изникнат. Но преди Ричър да каже каквото и да било, междинната врата се отвори и на прага застана Ръдърфорд.

– Всичко е готово – заяви той. – Две копия, както пожела.

Ръдърфорд бе оставил двата клонирани сървъра на леглото, непосредствено до лаптопа си. Ричър ги взе и ги отнесе в осемнайсета стая. Прибра единия в гардероба, а другия понесе навън. Притисна го към гърдите си с дясната си ръка, протегна лявата напред и изви тялото си под ъгъл така, че да се извърне леко с гръб към двора. Позата му не би заблудила нито един наблюдател, застанал наблизо, но човек зад гърба му или в далечината никога не би се досетил, че Ричър носи нещо. До появата на Уолуърк имаше достатъчно време, но Ричър предпочиташе да го изчака в стаята. Искаше да създаде впечатление, че е пристигнал в мотела специално за срещата от някоя неназована дестинация далече от тук. А не че е отседнал през четири стаи от четиринайсета. Ричър нямаше причина да изпитва недоверие към Уолуърк, но още преди години бе научил, че ключът към дългия и здравословен живот е именно предпазливостта.

Ричър остави сървъра на бюрото и седна на фотьойла. Дръпна завесите и угаси лампата. Зачака, без да изпуска от поглед вътрешния двор на мотела. Изминаха десетина минути. Не пристигна нито един автомобил. Не потегли нито един автомобил. Никой не влезе в стаята си. Никой не излезе от стаята си. Изминаха още пет минути. Мощни светлини осветиха двора. Появи се кола. Когато се озова в средата на двора, шофьорът ѝ намали, сякаш за да се ориентира по-добре, след което ускори и се насочи право към стая четиринайсет. Когато наближи, зави рязко наляво, включи на задна и спря. Багажникът на автомобила се намираше на метър от стената.