Ли Чайлд - Стражът

Ръсти Ръдърфорд не бе от хората, които си губят времето в квартални кафенета. Всеки ден се отбиваше в едно и също. И винаги на път за работа. Интересуваше го единствено кофеинът. Не подхващаше никакви разговори. Не се интересуваше от нови приятели. Правеше едно и също всеки ден. Нареждаше се безмълвно на опашката и докато чакаше реда си, разсъждаваше върху проблемите, които го очакваха в офиса. Даваше поръчката си. Вземаше кафето. И си тръгваше. Интересуваше се единствено от деловата страна на процеса, не от социалната. И макар сега да бе прекарал цяла седмица в апартамента си, трудно можеше да преодолее този навик.

Реакцията на останалите клиенти определено не улесняваше процеса на промяна. Присъствието му обикновено биваше възприемано напълно неутрално. Появата му не носеше удоволствие на хората. Нито пък неудоволствие. Те не проявяваха любопитство. Нито пък враждебност. Въздействието, което оказваше на околните, можеше да бъде сравнено е това на пластмасов манекен на витрината на магазин за дрехи. Този понеделник обаче Ръсти Ръдърфорд се чувстваше като магнит с обърнат поляритет. Струваше му се, че отблъсква всички около себе си. Клиентите стояха на по-голямо разстояние от обичайното. В редките случаи, когато установеше зрителен контакт с друг човек, той извръщаше поглед, преди още Ръсти да е измислил как да го заговори. Така и не успя да размени дори една дума с друго човешко същество, преди да стигне до касата. Ръсти видя как реагира продавачката, когато двамата мъже пред него ѝ дадоха поръчките си. Тя им се усмихна. Попита ги дали желаят кафето си както обикновено. А не се усмихна на Ръсти. Не произнесе нито дума.

– Както обикновено, моля – каза Ръсти.

– И какво е то? – попита продавачката.

Ръсти чу някой да се подхилва зад гърба му. Искаше му се да побегне. Но не, въпросът бе принципен. Трябваше да се бори за правата си. И никоя подигравка нямаше да пречупи решимостта му.

– Вашият специален бленд, средно дълго, без мляко.

– Точно два долара. – Продавачката се обърна, взе пластмасова чашка и я тресна на барплота.

– Не – поклати глава Ръсти. – Ще пия кафето си тук.

Жената го изгледа удивено. Погледът ѝ сякаш казваше: Наистина ли? Предпочитах да отидеш другаде!

– А, да, точно така – каза тя на висок глас. – Забравих. Нали те изгониха от работа. И няма къде да отидеш.

Тя пресипа кафето му в порцеланова чаша, при което разля част от него, и побутна чинийката към Ръсти. И така разля още кафе.

В момента, в който Ръсти Ръдърфорд влизаше в кафенето, един телефон иззвъня. Намираше се в къща на два километра извън града. В стаята имаше двама души. Мъж и жена. Жената позна мелодията в мига, в който тя прозвуча. Знаеше какво означава. Шефът ѝ щеше да проведе този разговор насаме, затова тя се изправи, без да дочака нареждането му да напусне стаята. Затвори бележника си и го прибра в предния джоб на престилката. И тръгна към вратата.

Мъжът погледна дисплея на телефона си, увери се, че иконката, която показва, че връзката е сигурна, свети в зелено, и прие обаждането.

– Сперански.

Това не бе истинското му име, разбира се, но спокойно можеше да мине за такова. Все пак го използваше вече повече от пет десетилетия.

Гласът от другия край на линията произнесе само една дума:

– Контакт.

Сперански затвори очи за миг и прокара пръстите на свободната си ръка през буйната бяла коса. Време беше. Толкова планове бе начертал през годините. Толкова операции бе провел. Толкова кризи бе преодолял. Но сега за пръв път залозите бяха наистина високи.

За него. Лично за него. И за единствения човек в света, за когото го бе грижа.

В момента, в който Сперански вдигна телефона, Джак Ричър се качваше в една кола. Тъкмо бе решил онзи проблем, свързан с физиката и биологията, по задоволителен начин – макар той определено да не бе допаднал на съдържателя на бара – и бе тръгнал обратно към автогарата. Ричър възнамеряваше да последва дългогодишния си принцип, който изискваше да вземе първия автобус, независимо накъде потегля. Но тогава чу автомобила, който се приближаваше бавно зад гърба му. Вдигна ръка и, за негова изненада, шофьорът спря. Колата бе нова и лъскава. Вероятно взета под наем на летището. Шофьорът бе елегантен младеж на двайсет и две-три, облечен в тъмносин костюм. Ако се съдеше по учестеното му дишане и бледото му лице, скоро щеше да получи тежък пристъп на паник атака. Бизнесмен, помисли си Ричър. Изпратен самичък в командировка за пръв път. Уплашен да не провали нещо. В резултат на което проваля всичко, до което се докосне.