Ли Чайлд - Стражът

Охранителят обаче взе грешно решение. Вместо да се хвърли през бюрото, той реши да го заобиколи. А това бе сериозна грешка за човек с неговите габарити. Подигравките на Ричър бяха замъглили мисълта му. Той не бе фокусиран върху победата. Представяше си само как размазва противника си от бой. Което предостави на Ричър достатъчно време да грабне металната плоча от бюрото. Да я хване здраво с двете си ръце. И да я забие в гърлото на охранителя, досущ като гилотина, която смазва ларинкса и трахеята му. А после да го удари в лицето. Охранителят падна назад и се свлече в ъгъла на стаята. Остана да лежи неподвижно, само отваряше безпомощно уста като риба на сухо и пръскаше слюнки.

– Не бих направил това при нормални обстоятелства – заяви Ричър и седна отново на стола. – Не бих го ударил изневиделица. Бих му дал възможност да отстъпи, да се измъкне, без да пострада. Но после си спомних, че тъкмо той е взел китарата на онова хлапе, затова реших, че заслужава наказание.

Локхарт посегна трескаво към телефона си.

– Трябва да се обадим на 911. И то бързо.

– Приятелят ти ще се оправи – каза Ричър. – А може и да не се оправи. А междувременно, докато той се бори с дихателните си проблеми, нека се върнем на договора на групата. Колко обеща да им платиш?

– Нищо не съм обещавал.

Ричър прокара пръст по ръба на металната плоча.

– Мисля, че си обещал.

Локхарт се хвърли рязко настрани към горното чекмедже на бюрото си. Ричър проследи движението му и хвърли металната плоча като фризби. Ръбът ѝ се заби в основата на носа на Локхарт, счупи го и запрати съдържателя на бара обратно на стола му.

– Започвам да си мисля, че тази играчка е опасна – каза Ричър и пусна плочата на пода. – Не си играйте повече с нея. А сега да се върнем на договора. Кажи ми сумата.

– Двеста долара.

– Двеста долара е била първоначалната сума. След като сте се споразумели за нея, ти изведнъж си проявил интерес към пръстите на китариста. Колко пръста има той на лявата си ръка например.

– Пет. – Локхарт отговори едва доловимо, тъй като не успяваше да си поеме дъх.

– Всъщност четири. По-правилно е да наречем петия не пръст, а палец. Но приемам отговора ти. И така, двеста долара, умножени по пет, правят…?

– Хиляда.

– Браво! Това е новата сума по договора. Приемаме плащане само в брой.

– Забрави!

– Тук има доста пари. Ако броенето им те затруднява, какво ще кажеш да взема всичките?

– Добре, добре… – почти изскимтя Локхарт, взе две пачки и ги плъзна по бюрото.

– Чудесно. А сега да добавим неустойка за закъсняло плащане. Това са още петстотин долара.

Локхарт изскърца със зъби, но побутна към Ричър нова купчинка банкноти.

– Почти приключихме. Остава ни компенсацията за повреденото имущество.

– Какво, по…

– За китарата на хлапето. Твоят приятел я хвърлил по някакви стълби. Можеш да му удържиш парите, ако желаеш, но клиентът ми в никакъв случай няма да плати новата китара от собствения си джоб.

Погледът на Локхарт сновеше между пачките на бюрото му. Ричър сякаш чуваше мислите му – колко пари са му останали, дали шансовете да ги запази ще се увеличат, ако реши да окаже съдействие…

– Добре. Още хиляда. Но нито цент повече. И кажи на онези хлапета, че ако се върнат, няма да се отърват само със счупени пръсти. И дори да не се върнат тук, никога няма да свирят в този град.

Ричър поклати глава.

– Толкова добре се разбирахме, а ти развали всичко. Не ме остави да довърша. Уточнихме само плащанията. Така и не стигнахме до другите условия в договора. А те са важни, затова си отвори ушите. Всеки музикант, когото представлявам, разполага с мобилния ми телефон. Случи ли се нещо с моите хора, ще се върна. Ще ти счупя ръцете. Ще ти счупя краката. Ще окача твоето бельо на тавана над бара. С теб в него. Ясен ли съм?

Локхарт кимна.

– Чудесно. А сега следващото условие: другите групи. Разпростирам закрилата си върху тях, въпреки че не ги представлявам. Приеми го като знак на добра воля. Приеми го като мой принос към света на музиката. Което означава, че направиш ли опит да измамиш друга група, веднага ще се върна. Ще взема всичките ти пари. И отново ще те окача над бара. Ясен ли съм?

Локхарт кимна.

– Отлично. За всеки случай ще минавам от време на време, за да проверявам дали изпълняваш уговорката ни. Кога ще свири следващата група?

– Утре.

– Надявам се да е толкова добра, колкото днешната. Но дори да не е, не забравяй, че пак трябва да платиш.