Ли Чайлд: Стражът

Ричър слезе от неравния тротоар и продължи по средата на улицата. Очакваше да измине още две преки. Най-много три. Не откриеше ли нещо подходящо, щеше да свърне надясно, към реката. Подмина магазин за гуми втора употреба. А после и склад на благотворителна организация, пълен с изхвърлени от употреба мебели, постъпили като дарение. Накрая, когато пресече следващата улица, до слуха на Ричър достигнаха бумтенето на бас китара и тътенът на барабани.

Тези звуци идваха от сграда, разположена по средата между две преки. Мястото не изглеждаше обещаващо. Заведението нямаше прозорци. Нито табела над входа. Само тясна дървена врата, изпод която се процеждаше жълтеникава светлина. Ричър не обичаше помещения с ограничен брой евентуални изходи, затова бе по-склонен да отмине, но тъкмо вървеше покрай вратата, когато тя се отвори. Навън излязоха двама мъже на възраст между двайсет и пет и трийсет, облечени с тениски без ръкави. Ръцете им бяха покрити с избелели татуировки. Ричър направи крачка встрани, за да ги заобиколи. В същия момент отвътре протяжно засвири китара. Ричър спря. Мелодията бе добра. Тя ту се възнасяше във висините, ту се гмуркаше в дълбините. Миг преди да отзвучи последната нота, се включи женски глас. Беше печален, отчаян, дори агонизиращ, сякаш бе попил цялата тъга на света. Ричър не му устоя. Обърна се и прекрачи прага.

Вътре миришеше на бира и пот, а дълбочината на помещението се оказа по-малка от очакваната. Затова пък то бе по-широко, което създаваше две отделни зони, разделени от празно пространство по средата. Дясната половина бе предназначена за любителите на музиката. Тази вечер тук се бяха събрали няколко десетки души, част от които просто стояха прави, а други танцуваха. Зад тях се намираше сцената, разположена по протежение на отсрещната стена чак до другия край на помещението. Тя бе ниска, скована от бирени каси и покрита с дъски. В двата ѝ края стояха най-обикновени тонколони, а от тавана висеше метална стойка за прожектори. Певицата бе застанала в центъра. На Ричър тя му се стори много дребничка. Висока не повече от метър и петдесет и пет. Слаба като вейка. Косата ѝ бе толкова ослепително руса, че Ричър се запита дали не е перука. Китаристът свиреше от лявата ѝ страна, по-близо до вратата. Басистът стоеше отдясно. И двамата имаха буйни къдрави коси и високи остри скули. Определено си приличаха. Сигурно бяха братя. Имаше и барабанист… не, барабанистка, но стоеше в задната част на сцената, потънала в сенките, и Ричър не успя да я разгледа добре.

Лявата половина на помещението бе отредена за любителите на алкохола. Там имаше шест кръгли маси, всяка с по четири стола. Барът бе разположен по протежение на стената срещу сцената и пред него стояха четири стола. Самият барплот бе отрупан с обичайната комбинация от апарати за наливна бира, минихладилници и диспенсъри за алкохол. Огледалото, монтирано на стената зад бара, имаше голяма пукнатина с формата на звезда. Вероятно от бутилка бира, запокитена върху стъклото, помисли си Ричър. Пукнатината му харесваше. Придаваше характер. Но не чак толкова, че да засенчи най-големия недостатък на заведението. Ставаше въпрос за онази част от тавана, която се намираше непосредствено пред барплота. От нея висяха десетки сутиени. Може би стотици. Всевъзможни модели, цветове и размери. Ричър не искаше да знае откъде са се взели. Стори му се толкова долнопробно. Ненужно. И непрактично. За да стигне до бара някой по-висок клиент, задължително трябваше да се наведе или да разбута сутиените с глава. Ричър изчака групата да довърши парчето, приведе се леко и започна да лавира между сутиените, за да се настани на един свободен стол. Всъщност на единствения свободен стол. Ричър не бе в състояние да прецени по изражението на бармана дали това обстоятелство го радва или не.

– Кафе – каза Ричър, когато домакинът най-сетне му обърна внимание.

– Нямаме кафе – отвърна барманът.

– Добре. Чийзбургер. С пържени картофки. Без маруля. Без кисели краставички. И кола.

– Нямаме чийзбургери.

– Каква храна имате?

– Никаква.

– А къде наблизо има?

– Не съм от квартала – сви рамене барманът.

Ричър взе колата си и се обърна към сцената. Надяваше се да излезе нова група. Това обаче не се случи. Половината клиенти се скупчиха около масите, останалите се отправиха към вратата. И тъй като не можеше да се надява нито на повече музика, нито на храна, Ричър реши да допие колата си и да последва примера им. Тръгна обратно по пътя, по който бе дошъл, но когато стигна уличката в далечния край на сградата, чу странен стържещ звук. Обърна се и едва не се сблъска с китариста от групата, която току-що бе слушал. Младежът отстъпи крачка назад, облещи очи и вдигна калъфа с китарата като щит. Певицата едва не се блъсна в него. Ричър вдигна ръце с насочени към музикантите длани. Много добре осъзнаваше какъв ефект предизвиква появата му понякога. Все пак бе висок метър и деветдесет и три и тежеше сто и десет килограма. Косата му бе разрошена. Не се бе бръснал от няколко дни. Неведнъж се бе случвало деца да се разбягват с писъци при вида му.