Ли Чайлд - Стражът

– Ако желаете, мога да се върна – предложи Ричър. – Ще помогна на собственика да разгледа ситуацията от друг ъгъл. Може би ще го накарам да промени решението си относно хонорара ви.

– Можете ли да го направите? – Певицата като че ли не му повярва.

– Мога да бъда много убедителен.

– И да не пострадате.

– Възможно е някой да пострада. Но няма да съм аз.

– Той има чук – заяви китаристът, който пристъпваше нервно на място.

– Едва ли ще се стигне до използването му. А и чукът не е проблем. Защо да не опитам? Какво ще загубите?

– Не съм сигурен дали…

– Благодаря ви – прекъсна го певицата. – Ще бъдем много щастливи, ако ни помогнете. Само внимавайте.

– Винаги внимавам – отвърна Ричър. – А сега ми разкажете за китарата. Резервната. Онзи мъж наистина ли я открадна? .

– Едрият тип я взе – каза китаристът. – Тръгна след мен, когато излязох от офиса, и я взе. После я хвърли надолу по стълбите към мазето и ме изгледа странно… сякаш ме предизвикваше да отида и да я прибера.

– Там ли я оставихте?

Китаристът извърна поглед.

– Няма проблем. Постъпили сте правилно. – Ричър замълча и попита: – Много ли струваше?

– Може би хилядарка. – Китаристът сви рамене. – За мен това са много пари.

– А собственикът? С чука? Как се казва?

– Локхарт. Дерек Локхарт.

– Колко обеща да ви плати?

– Двеста долара.

– Добре. Кой друг работи там освен Локхарт, горилата от офиса и бармана?

– Никой.

– Има едно хлапе, което чисти масите – каза певицата. – Но по-голямата част от времето си прекарва отзад, за да пуши трева.

– Друг?

– Не.

– Виждали ли сте оръжия?

Китаристът и певицата се спогледаха и поклатиха глави.

– Добре тогава. Къде се намира офисът на Локхарт?

– На втория етаж – отвърна китаристът. – По стълбите след тоалетните.

Когато Ричър се върна в заведението, завари един-единствен клиент да допива бутилката си бира. Барманът метеше пода между масите и сцената. Ричър не видя никой друг, затова се запъти право към тоалетните, подмина ги и се качи по стълбите. Стигна до врата, която препречваше тясна площадка. Беше затворена. От другата страна обаче се чуваше глас. Определено беше мъжки, макар Ричър да не успя да различи и една дума. Гласът бе тих. Ритмичен. Сякаш броеше. Вероятно оборота за седмицата. Нищо чудно вратата да бе заключена. Ричър хвана топката на бравата. Завъртя я и едновременно с това бутна вратата с рамо. Тя поддаде лесно и във въздуха се разлетяха трески.

– Извинете, господа – каза Ричър, влезе в стаята и затвори разбитата врата. – Не разбрах, че е заключено.

Помещението беше малко. Имаше размерите на килер, а не на кабинет. Двамата мъже зад бюрото стояха рамо до рамо.

Ричър предположи, че по-дребният е Локхарт. Другият бе възпълен, отпуснат като торба, гигант. Явно той бе охранителят. И двамата замръзнаха. Бюрото бе покрито с купчини смачкани омазани банкноти.

– Кой си ти, по дяволите? – попита Локхарт, след като се окопити.

– Казвам се Джак Ричър. Представлявам групата, която свири тази вечер. Дойдох да поговорим за договора им.

– Те нямат никакъв договор.

– Вече имат. – Ричър взе близкия виенски стол, всъщност единствения свободен стол в стаята, изпробва здравината му и седна.

– Време е да си тръгваш – каза Локхарт.

– Току-що дойдох.

– Не може да стоиш тук. Не и по време на броенето.

– Само това ли измисли за цялото време, откакто дойдох?

Локхарт се сепна и затърси подводни камъни в думите му.

– Какво означава това?

– Каза, че не мога да стоя тук. Но аз съм тук. Грешна логика от твоя страна.

– Можеш да си тръгнеш – заговори Локхарт подчертано ясно и отчетливо. – Или да те накарам да си тръгнеш. Да те изхвърля.

– Ти ли ще ме изхвърлиш? – усмихна се Ричър.

Собственикът на бара сви юмрук.

– Мога да наредя да те изхвърлят.

– Сигурен ли си? Къде са хората ти?

– Всички хора, от които се нуждая, са тук – отвърна Локхарт и посочи мъжа до себе си.

– Той ли? Първо, той не е хора, а човек. В единствено число. Затова трябваше да кажеш "единственият човек, от когото се нуждая". Но дори това не е вярно, нали? Защото е очевидно, че той не може да се справи със задачата. Не може да ме изхвърли, дори да съм заспал. Дори да съм умрял от старост.

По време на цялата тази размяна на реплики Ричър не изпускаше от поглед очите на едрия тип. В един момент те се насочиха към Локхарт. Съдържателят на бара кимна едва забележимо. Горилата се надигна от стола си. Ричър знаеше, че мъжът има само един шанс да успее. Да скочи направо през бюрото и – ако е достатъчно бърз – да се озове от другата страна, преди още Ричър да се е надигнал от стола си. Но дори Ричър вече да се бе изправил на крака, охранителят можеше да използва най-силното си оръжие. Теглото. Той тежеше поне петдесет килограма повече от Ричър. Тези килограми, съчетани със скоростта, която щеше да придобие при скока си напред, щяха да придадат на охранителя огромна инерция. Ричър не можеше да му се противопостави по никакъв начин. Онзи просто щеше да го събори на пода и да го премаже. Да го прикове. Да не му позволи да използва юмруци, лакти, крака… Да не му позволи да диша дори. След което трябваше само да чака. Законите на физиката щяха да свършат останалото. Горилата щеше да лежи отгоре му, докато Ричър изгуби съзнание. Това щеше да донесе на шишкото най-лесната му победа.