Лиза Ангер - Несвяст

— Опитайте да си спомните — казва доктор Браун. — Вие сте дете. Възрастният е майка ви. Вие не разполагате с власт. Майката носи отговорност за довеждането на тези мъже, на приятеля си и неговия син, във вашия живот.

— Аз отворих вратата.

— Ако не го бяхте сторила вие, тя щеше да го направи.

Има право. Мама не бе умна жена. Нито интелигентна, нито интуитивна. Живее в собствения си малък свят.

На другата вечер се насилвам да отида на коктейл у Ела. Независимо от положените усилия да се изолирам от останалите и да добия неприветлив вид, някаква възрастна жена, облечена изцяло в бяло, се домъква и ме пита какво правя. Има вид като да са я покрили цялата с шеллак, така неподвижни и застинали са отделните й части — плътта, накъдрената коса, лицевите мускули. Толкова е слаба, че костиците на китките й прозират.

— Домакиня и майка съм — осведомявам я аз, но без извинителния тон, с който толкова много жени съобщават същото. Не пояснявам, че съм от тези домакини, които не отделят особено много време за чистене и готвене. И че през повечето дни дъщеря ми е на предучилищно. Животът ми се състои от огромни отрязъци свободно време, в течение на които изчаквам Виктория да приключи с поредния ангажимент от своята натоварена програма. Това състояние крие опасности — трябва да си потърся някаква работа. Дяволът винаги намира за свободните ръце какво да правят. Това повтаря мама, изпаднала в някое от своите състояния на дълбока религиозност. Или в моя случай: на бездейния ум.

— Това е прекрасно — отсъжда непознатата с фалшива или искрена усмивка на лице. — Това е най-важната от всички професии в живота.

Всичко по нея е изпипано до съвършенство: ноктите са красиво изрязани и лакирани, устните — внимателно очертани и напомадени, веждите — изписани в дъги. На ръката й блести огромен диамант. Тя е изискано небрежна в ленената си пола и бяла блуза, с кожени сандали на нозе.

Разговорът ни не върви, главно заради моето неучастие в него, и тя отминава, като взема чашата си с някакво извинение. Дошла съм сама, защото обещах на Грей, че ще дойда, та да „изляза от къщи и видя свят“, различен от Виктория, но бих предпочела да съм си у дома и да гледам за сто и първи път „Невероятните“ на DVD.

Облегната съм върху парапета на плувния басейн и гледам по протежението му, което се губи във водите на залива. Не виждам вода заради внимателно изградената осветителна система на имението, но долавям солената й миризма. Съзнанието ми е препълнено с мисли, които се мъча да пропъдя — черните дупки, сънят, Грей, мъжът, който разпитва за Офелия. Не трябваше да идвам. Даже в най-доброто си настроение не ставам за коктейли. За мене са мъчителни повечето неща, които развличат останалите хора.

Погледът ми попада върху някакво момиче, което е застанало наблизо. То се е облегнало като мен върху парапета и явно е потънало в размисъл. Изглежда усеща погледа ми, защото се обръща рязко към мен. Познавам я, но не мога да си спомня откъде. Обхваща ме толкова силно желание да си спомня коя е, че сърцето ми забива по-често. Тя е хубава и прекалено слаба. Облечена е в джинси и тениска, а на краката си е обула износени маратонки. Видът й е доста неуместен за парти на Ела — прекалено млада и лишена от богаташки вид. Дали не е новата прислужница, от която Ела все се оплаква? Гледаме се втренчено, без някоя от двете да отклони поглед. Най-накрая тя се усмихва. Но това не е дружелюбна усмивка. Съзирам в нея смесица от злоба и съжаление. Нещо вътре в мен се преобръща и бързо поглеждам встрани.

— Казвали са ти сигурно и друг път, че не си особено общителна? — Ела ме е доближила откъм гърба. Аз трепвам леко и тя се засмива. Потупва ме по рамото. — Много си напрегната.

— Кое е това момиче? — питам аз и отново поглеждам към непознатата, но от нея няма и помен.

— Кое? — пита Ела и проследява погледа ми.

Обхождам с очи всички присъстващи, но не я виждам сред добре облечените гости на Ела.

— Беше по джинси и тениска. Хубавка и много слаба. — Продължавам да я търся с поглед. Всъщност ужасно ми се ще да я зърна пак.

— Ако я видя, ще я изхвърля начаса — заявява Ела с подправена ревност в гласа.

— Да не е новата ти прислужница? — питам аз с надежда.

— Не, днес има почивен ден.

Забелязвам, че вниманието на събеседницата ми преминава от степен на любопитство към загриженост.

— Ти добре ли си? — обажда се тя след малко.

— Да — отвръщам с бодра и фалшива усмивка. — Стори ми се позната.