Лиза Ангер - Несвяст

— След половин час трябва да приберете госпожица Виктория — съобщава кротко тя.

Кимвам и поглеждам часовника си. Преглъщам ядните слова: Да не мислиш, че съм забравила дъщеря си? Тя много я обича и добре се грижи за всички ни, докато аз се излежавам върху дивана. Никога не изразявам пред нея друго чувство, освен благодарност.

— Благодаря, Есперанса.

Не може да бъде: унесла съм се, както клеча зад вратата. До такава степен съм изтощена. Нямам представа преди колко време идва Дакс, за да ми каже за онази лодка. Може да е станало преди броени минути, а може преди часове. През илюминатора виждам, че слънцето още не е изгряло, а върху нощния небосклон няма и намек за някакъв светлик.

Нозете и стъпалата ми са изтръпнали и цели в онези особени тръпки, които предизвиква дългото оставане в подобна поза. Изправям се с мъка и се раздвижвам. Докато описвам малки кръгове в тясната каюта, за да възстановя нормалното кръвообращение в крайниците си, започва да ме обзема все по-силна тревога. Нещо не е наред. Правя още няколко нервни обиколки, преди да разбера какво ме притеснява. Не чувам машината. Корабът е спрял.

Не знам защо е така, но изведнъж се усещам като хваната в капан лисица. Заключена съм в миниатюрната кутийка на моята каюта. Когато ме открие, няма да има накъде да бягам. Сякаш е предвидил този ход, тази стъпка от вечния ни танц. Но за първи път, откак се познаваме, не ще позволя да ме водят, да ме въртят както си искат. Тази нощ аз ще водя.

Открехвам съвсем мъничко вратата и надниквам в пустия коридор. Чувам корабния генератор да заглъхва и всичко потъва в абсолютна тъмнина. Направо съм като сляпа. Изваждам пистолета и тръгвам по коридора с опрян в стената гръб. Насочвам се към трапа, който извежда на палубата.

След ранен и до немай-къде здравословен обяд от риба, макарони и сирене плюс малко броколи, които никой не докосва, Есперанса, Виктория и аз се залавяме с приготвянето на шоколадови курабийки. По-точно Есперанса и Виктория се занимават с това, докато аз наблюдавам с благоговение, чучнала край бара, който отделя кухнята от дневната. Все не мога да се нарадвам на разнообразните, най-обикновени неща, които прави щерка ми. Например да пуска миксера, стъпила на високото си столче. Тя е толкова важна малка личност — да не повярваш, че е излязла от собственото ми тяло.

— Май ванилията не е достатъчно — опитвам се да помогна с нещо аз.

— О, мами — въздиша Виктория.

Крия усмивка в чашата билков чай. Решила съм: никакъв кофеин повече. Определено не се нуждая от допълнителни стимулатори.

Слънцето залязва, за да обагри в пурпур целия хоризонт. Пропъдила съм съня колкото може по-надалеч, за да остана при дъщеря си. Когато сладките са готови, трите ги изяждаме още топли. Запалила съм огън в камината на верандата и двете помагаме на Есперанса да упражнява английския си, докато слънцето отправя последен поклон към света. Застудява и трите се прибираме.

— Кога си идва татко? — пита Виктория, докато се изкачваме да я къпя.

— Скоро.

— Колко скоро? — не е доволна от отговора ми тя.

— Скоро — повтарям и слагам длан върху главицата й.

Тя кимва с малко печален вид. Яд ме е, че не мога да й кажа повече. Нищо не знам, а и да знаех, нямаше как да й съобщя къде ходи нейният баща.

Докато я насапунисам и оставя да си играе във ваната, тя е забравила за бедния Грей. Цялото й внимание е погълнато от разигралата се между господин Жабок и господин Паток драма — двамата са се обзаложили за това, кой плува по-бързо. Аз насърчавам с възгласи господин Паток, когато в банята се появява Есперанса.

— Търсят ви по телефона, госпожо Ани — казва тя, като заема мястото ми край ваната.

— Кой?

Тя свива рамене с притеснен вид. Видимо търси нужните думи, но накрая се предава и казва:

— No se. Pero pienso que es importante.

— Казва, че не знае, но мисли, че е важно — превежда моята малка лингвистка.

Отивам при телефона. Сърцето ми бие силно, докато крача по коридора към спалнята. Всеки път се плаша, когато телефонът звъни в отсъствие на Грей. Все чакам онова обаждане. Все си повтарям, уж че ако нещо наистина се случи, те ще пристигнат лично.

— Ало.

— Ани.

Баща ми е. Гласът му е напрегнат. Не би трябвало да ми звъни. Всъщност и аз не би трябвало да звъня на него. Но от време на време, както стана онзи ден, не устоявам на изкушението. През последните години ставаме малко нещо небрежни. Това е част от прекалено високото самочувствие, което се мъча да култивирам.