Лиза Ангер - Несвяст

— Откъде се обаждаш?

— От един приятел.

— Какво е станало?

— Днес един тип идва в ателието да пита за Офелия. Каза, че е ченге, но не беше. Плешив дебелак, който направи цял театър с огромния си пистолет в кобур под мишницата.

— Е? — Цялата работа е в това, че не знам лъже ли или не.

— Сериозно — обажда се той в настъпилото мълчание. — Не се майтапя.

— Какво му каза?

— Казах, че дъщеря ми е починала преди повече от пет години.

— Добре. — Това е единствената дума, която съм в състояние да изцедя. Цялото ми тяло е напрегнато. Стиснала съм слушалката като луда.

— Той не ми повярва. Не беше дошъл само да подпитва. Явно знаеше нещо. Опита да се държи приятелски с мене. Каза, че имало голяма награда за всяко сведение около теб. Аз му се нахвърлих като някой откачен, започнах да се тюхкам и вайкам заради безвременната ти смърт, да хленча как така си позволява подобни номера с бедния старец. И той се омете на бърза ръка.

— Но не бе полицай, казваш.

— В никакъв случай. Ченгетата винаги си личат. Даже и лошите. Те до един са убедени, че законът е винаги на тяхна страна. Тоя беше прекалено мърляв даже за градско ченге.

— Добре — пак казвам аз, защото не знам какво друго да сторя.

— Внимавай — отвръща татко и затваря.

Оставам за миг така, със слушалка в ръка. Не знам какво да мисля за чутото от баща ми. Офелия е мъртва от толкова отдавна. Толкова дълго е вече мъртва, че не допускам някой друг, освен мене самата, да си спомня за нея. Оставям слушалката, за да я вдигна отново и да набера номер.

— Ало? — обажда се Дру.

— Можеш ли да се отбиеш по-късно? Ани е.

— Разбира се — отвръща той след миг колебание. — Има ли нещо?

— Не съм сигурна.

Дру винаги ме гледа така, сякаш съм нежелан посетител, който се мъчи да му измъкне пари за някаква благотворителна цел, в която не вярва. Жената, чието отражение виждам в погледа му, решително не ми допада. Тя не заслужава доверие. А може и да си въобразявам, както би рекъл моят доктор.

Седнал е край масата в трапезарията, а шишето бира почти се губи в огромната му лапа. Веждите остават смръщени, докато му разказвам чутото от баща си. Той е по-яка, по-масивна версия на Грей. Очите му имат същия буреносен оттенък, но без помен от мъдростта и добротата на синовните.

— Може някой просто да изпробва почвата — отсъжда той и свива рамене. Дръпва яко от бирата и оставя шишето върху масата. — За съжаление обстоятелствата около смъртта на Офелия не биха издържали никоя по-сериозна проверка. Не сме очаквали някой да разпитва.

Това име, произнесено от неговата уста, ме кара да настръхна. Мразя го. Ненавиждам начина, по който отеква между стените на къщата.

— Може и да има неколцина, които не са я забравили — промълвява той, след като аз не реагирам. Спира поглед върху мене и аз едва не се огъвам под неговата тежест. Чувам звука от телевизора в стаята на Есперанса. Гледа серия от любимите си латиноамерикански поредици. Познавам по стакатото на испанския и мелодраматичната музика. Aye, Dios! 8 8 О, господи! (исп.). — Б.пр. , възкликва тя от време на време. Толкова е лоша па тая!

Вятърът огъва палмите отвън, вие през листата им. Ще ми се да не бях викала Дру.

— Ще пратя някого да провери — обажда се той.

Давам си сметка, че всъщност не участвам в разговора, макар той надали го забелязва.

— Благодаря.

— А междувременно — продължава свекър ми, след като пресушава бирата си, — отваряй си очите на четири. Алармената система да е включена. Никакви отворени врати или прозорци. Никакви обаждания до бащата на Офелия или другиго от нейното минало. Проявила си непредпазливост, като си се обадила. Може би именно това е накарало някого да започне да я търси.

— Добре — отвръщам гузно аз. Знам, че е прав.

Дру се надига да си ходи.

— Нещо ново около Грей? — питам аз.

— Липсата на новини е най-добрата новина — отвръща той и ме потупва по рамото в крайно необичаен за него израз на симпатия. Дали пък отношенията ни са взели да се оправят?

В един бурен ден пристига синът на Франк. Бурен, та се къса. Една от онези бури, които нахлуват откъм вътрешността и превръщат яркия ден в полумрак, все едно някой е дръпнал плътна завеса пред прозореца. Нахлува вятър и обръща листата на дърветата с бялото нагоре. Атмосферното налягане се покачва, а небосклонът започва да трещи. Ние сме сами — мама и аз. Тя е изкарала сутрешна смяна, а аз съм била само половин ден на училище заради някаква учителска конференция. Седим на нейното легло и гледаме „Както върви светът“ 9 9 Под това заглавие вървят две телевизионни предавания: едното е обзорно шоу, а другото — втората по брой на излъчените серии сапунена опера. — Б.пр. по мъничкия черно-бял телевизор, който сме си донесли от кухнята. Ядем пържени филийки. Това е ритуал, който изпълняваме от незапомнени времена. И даже от по-отдавна. Дори сега включвам понякога телевизора посред бял ден, за да изчезна за малко с гузно чувство и си припомня какво беше да си седя така притисната до мама, да усещам парфюма й, да държа в своята бялата й ръка.