Лиза Ангер - Несвяст

Днес стана нещо интересно. Умрях. Колко ужасно, биха казали някои. Каква трагедия. Тя бе толкова млада. Целият живот бе пред нея. Във вестника ще пишат колко ярко съм горяла и колко млада съм си отишла. Погребението ще бъде скромно… неколцина хлипащи приятели, още толкова подсмърчащи роднини и съседи. Как само ще се стараят да утешат бедния ми съпруг Грей. Ще обещават да бъдат винаги подръка при отглеждането на нашата дъщеричка без мене. Колко печално , ще повтарят те. Какво си е мислила тая?

Но с времето тази печал ще избледнее, животът на всички ще се върне към нормалния ритъм и аз ще се превърна в спомен, който мъничко ги натъжава, който им напомня за това колко бързо свършва всичко, но и такъв, който извиква на лицата им усмивка. Защото имаше и добри времена. Толкова много прекрасни моменти, когато пиехме прекалено, смеехме се като обезумели, наобиколили скара с огромни пържоли.

Те ми липсват и аз си спомням всички много добре, но не по същия начин. Защото животът ми с тях бе като опушено стъкло, внимателно изградена лъжа. И макар аз да ги познавам до един и дори да обичам част от тях, никой не познава истински мене. Те знаят само онова, което пожелах да споделя с тях, и дори част от него бе също измислица. Ще ги помня така, както се помни един хубав филм. Красиви сцени и реплики ще изникват в съзнанието и ще ме разчувстват за пореден път. Но в крайна сметка ще ми е ясно, че прекараното с тях време е плод на въображението, мимолетно като страница от роман.

Сега съм застанала върху носа на товарен кораб. Той се носи в нощта с изненадваща за размерите му скорост, хвърля настрани огромни пенести езици, докато пори високите вълни. Водната повърхност наоколо е черна. Лицето ми е мокро от пръски и така обветрено, че вече изтръпва. Само преди седмица изпитвах такъв ужас от вода, че през ум не би ми минало да я доближа дотолкова, та да ме намокри. Но днес имам много други страхове, а с този трябва да се справя.

Мъжът от рула вече на два пъти маха към мене, показва ми с широко, загребващо движение на ръката, че трябва да се прибирам вътре. Аз пък вдигам своята в отговор, за да му кажа, че всичко е наред. Тук изпитвам физическа болка, а точно това е, от което имам нужда. Но по-важно е друго: носът на този кораб е най-отдалечената точка от живота, който загърбих. Разстоянието трябва да стане още по-голямо, за да се прибера и може би да поспя малко.

Усещам във врата си горещия дъх на моя преследвач. За него никога няма да се превърна просто в спомен. Винаги ще остана цел, нещо, което аха-аха ще докопа. Познавам неговия неутолим копнеж, неговото търпение и неумолимост. Сърцето му бие веднъж на всеки мои десет удара. Толкова съм уморена. Питам се сега тук, изправена над ледените води, дали преследването ще види своя край тази нощ и кой от двама ни ще умре, наистина ще умре, когато това стане.

Стоя на носа и се държа здраво за рейлинга 1 1 Оградна конструкция по протежение на борда във всички достъпни за човешки крак участъци на откритата палуба. — Б.пр. . Повтарям си, че смъртта е лесен изход. Винаги достъпен. Трябва само малко да се наведа напред, да пусна рейлинга и ще полетя в мрачната пропаст. Но няма да го направя. Не и днес. Всекиму е мил животът, нали така? Дори за най-окаяните между нас, за ония, чийто дъх не струва пукната пара. И все пак мисълта за тази възможност, достъпна и лесноосъществима, си е една утеха.

Най-накрая студът и вятърът ми идват много. Обръщам се, за да тръгна към миниатюрната каюта, и го виждам: кръгло бяло око на прожектор, а под него — зелената и червена навигационни светлинки. Корабът е твърде далеч, за да се чуе шумът от двигателя му. Само този светлинен триъгълник подскача в мрака. Искам да дам знак на капитана, но той вече не се вижда при руля. Понечвам да се изкатеря горе и да го предупредя, но не знам дали има смисъл. Поколебавам се за миг и решавам, че за мен ще е най-добре да си намеря някакво скривалище. Ако той ме е открил, никой не е в състояние да ми помогне. Установявам, че не съм изненадана, изобщо не ме учудва обстоятелството, че ме е намерил. Очаквах това.

В гърдите си долавям познатото туп-туп, когато поглеждам надолу с мисъл за черното изкушение. Би било върховно предизвикателство да му отнема единственото нещо, което така жадува, последно средство да му покажа, че животът ми принадлежи единствено и само на мен. Но споменът за едно мъничко обло личице с дълбоки кафяви очи, оградено от руси къдри и с толкова мила усмивка ме задържа върху палубата. Тя не знае, че мама е умряла днес. Надявам се да не й се наложи да жали за мене, да порасне съсипана и опустошена от моята ранна кончина. Затова трябва да остана жива. За да мога един ден — дай Боже скорошен — да се върна при нея, да й обясня защо съм й дала точно това име, да я взема в обятията си и да стана майката, която винаги съм мечтала да бъда.