Лиза Ангер - Несвяст

— Набирам баба — отговаря автоматът лаконично. Виктория умира за този номер. Всеки път се кикоти като побъркана, когато го чуе.

Само след едно позвъняване се обажда равен мъжки глас:

— Ало?

— Ани е на телефона — казвам с ясното съзнание, че думите ми излизат неравномерно от устата. Това не му убягва. Следва пауза. Той никога нищо не пропуска.

— Здрасти, Ани. — Неизменно спокойният глас на моя свекър Дру. Представям си го разположен зад дъбовото бюро на своя домашен кабинет, окичен с всичките му дипломи и военни отличия, както и със снимки на колеги от специалните части на военноморските сили — странни, зърнести образи на млади мъже, чийто вид е прекалено щастлив, за да се върже с оръжията в ръцете им. — В басейна са.

— Всичко наред ли е? — питам аз и сама се мразя заради глупавия въпрос.

— Всичко при нас е наред — отговаря той с твърда увереност. Тя ме успокоява в същата степен, в която ненавиждам собствените си прояви на слабост пред него.

— А при тебе как са нещата? — пита той след кратка пауза. Опитвам се да не обърна внимание на леката пренебрежителна нотка.

— Добре — отвръщам твърде бързо аз. Налага се да повторя по-бавно и безгрижно, за да замажа нещата. — Всичко е наред. Не ги притеснявай. Ще мина към два да я взема.

Затварям, преди да е попитал още нещо, и започвам да разтоварвам покупките. Докато ги подреждам из кухнята, пускам телевизора. От екрана ме поглежда печално кльощава блондинка. Надписът под образа й гласи: Трупът на жената е открит в централната част на Флорида — шести поред за последните пет години. Гъгнив мъжки глас зад кадър нарежда с тежък местен акцент за липсата на улики и сходството в отделните случаи. Бързо изключвам апарата — само това ми липсва в момента.

Правя опит да се освободя от обзелото ме безпокойство и да се захвана с работите си за деня: среща с Ела за по кафе, няколко дребни задачи, а след това да прибера Виктория от къщата на Дру и Вивиан. Докато стигна до тази последна фаза и видя моето момиченце, черното чувство ме е почти изоставило. Но не съвсем. Мъкне се подпре ми като някакво привидение.

— Всичко наред ли е, скъпа? — пита ме Вивиан, докато поемам детето на ръце. ( Тя е голяма вече за това, глезиш я, Ани , все ми повтаря Грей.) Виктория отпуска цялата тежест на умората си връз мене, облъхва ме с неописуемо приятна смесица от аромати на лосион против слънце, хлор и бебешки шампоан.

Изпробвам една измъчена усмивка с думите:

— Фалшива тревога. — Всички сме наясно с този жаргон.

— Сигурна ли си? — пак пита тя.

Забелязвам, че е уморена, а под очите й личат сиви, подути полумесеци. Изражението й е смесица от загриженост и обич. Предизвиква у мен желание да се разридая в обятията й. Няма да е за първи път.

Зад гърба й се вижда Заливът, чиито талази мият неохотно брега. Цялата задна стена на къщата е от стъкло. Плувният басейн отвън сякаш се простира до океана, но това е само внимателно създадена илюзия. В това семейство сме царе на този номер.

— Мами се тревожи — шепне Виктория в шията ми. — Не се тревожи, мами.

Тя ме стисва с ръчички. Аз отвръщам на прегръдката.

— Не се тревожа, скъпа — успокоявам я аз. — Просто съм поизморена.

Знам, че не ми вярва. Трудно се лъже дете. И не бива да се опитва.

— Обади ли се на Грей? — пита Вивиан с чупка във веждите. Ухае на лимоново дръвче. Хваща ме за ръка и леко я стисва.

Опитвам се да изобразя нещо като безгрижна, самоосъдителна усмивка и казвам.

— Нямаше защо.

Тя ме поглежда скептично, обаче не казва нищо повече, само ме целува леко по бузата, след това Виктория, за да ни обгърне и двете с огромните си ръце. Докато се спускам по алеята за автомобили, забелязвам Дру да гледа подпре ни от горния етаж.

Същия следобед, докато Виктория спи в стаята си, аз съм се разположила на верандата, вперила взор в океана, и обмислям начините, по които мога да умра.

Грей се прибира късно и дъщеря ни вече е потънала в дълбок сън. Седя върху кожен диван, който не е избран от мен и не ми харесва особено, загледана в играта на пламъците от нашата камина, когато отваря входната врата. За един кратък миг той е просто сянка във фоайето — би могло да е всеки друг. Но ето че пристъпя в светлината и вече е моят съпруг, който изглежда напрегнат и уморен. Не знае, че го наблюдавам. Когато ме вижда, той се усмихва и веднага добива не толкова измъчен вид.

— Здрасти — обаждам се аз и се изправям, за да го приближа.

— Здрасти.