Лиза Ангер - Несвяст

— Това е добре — отсъжда Ела. — Значи можем да седнем за по едно капучино.

Поглеждам часовника си, все едно се питам дали ще успея да вместя и това мероприятие в бездруго претоварената си програма, макар и за двете да е ясно, че нямам какво друго да правя, а Виктория ще се забави още дълги часове с нейното плуване, после любимия обяд и игри със съседските деца. Те са до едно по-големи момчета, но тя ги върти на пръста си като някаква кралица. А те я боготворят заради това.

— Като едното нищо — казвам аз и приятелката ми се засмива.

— Великолепно. Ще те изчакам в кафето, докато свършиш. — Има предвид онова малко местенце на плажа, където винаги отиваме.

— До скоро.

Тя тръгва. Много харесвам Ела. Толкова е открита, блага и добронамерена, така доверчива и неизменно сърдечна. Кара ме да се чувствам като някаква коравосърдечна кучка. Усмихвам се и махвам леко с ръка. Сърцето ми играе. Сигурно кофеинът му е дошъл много за днес и сега протестира пред перспективата за още. Може би ще трябва да се задоволя с един билков чай.

На път за касата виждам някакво намусено момиче на петнайсетина години, застанало до майка си. Толкова е кльощаво, че кокалите му ще пробият джинсите. Устните й са влажни и лъскави от розова помада. Притиска мобифон към ухото си и гризе нокътя на десния си палец.

— Веднага престани с това, Тейлър — обажда се майката и дърпа пръста от устата й. Двете се споглеждат като гангстери от враждуващи банди. Питам се дали ние с Виктория ще стигнем до подобен момент, до този проклет сблъсък на поколенията. Не знам защо, но не го вярвам. Постоянно се страхувам, че ще ми бъде отнет луксът да се разправям с дъщеря си — тийнейджърка.

Отивам да прехвърля покупките в колата. Виждам Ела да се измъква от паркинга и ми показва с пръсти: пет минути. Отива до тях да остави продуктите, преди да се срещнем на плажа, а и аз ще направя същото — двете живеем съвсем наблизо. Така ще предотвратим възможността пилето да се размирише, сладоледът да протече — все банални безпокойства, които ценя високо заради тяхната простота и относителна безопасност. Но когато захлопвам багажника, отново го усещам.

Все едно слънцето внезапно пропада зад плътен облак и небосклонът почернява отведнъж. Само че нищо такова не се е случило. Във Флорида цари ясен, хладен за сезона ден. Паркингът е претъпкан с коли на майки и детегледачки с отрочета на всякаква възраст, разпуснати от училище за великденска ваканция. Чувам смехове, писък на чайка. Усещам соления аромат откъм Мексиканския залив. Но вътрешно потръпвам — по вените ми тече ледено мастило.

Вмъквам се в спортната си кола, вкопчвам пръсти във волана и правя опит да се успокоя. Подобни пристъпи на паника съм имала вече. Обикновено протичат бързо, също като кратките летни бури в нашия район. През последните няколко дни обаче зачестяват, изненадват ме със своята свирепа неотвратимост. Грей ги нарича фалшива тревога, но за мене са по-скоро нещо като система за ранно предизвестяване.

Сегашният е по-дълбок, по-силен и тъмен, отколкото съм свикнала. Истински ме е страх, потя се и побледнявам. Дишането ми е затруднено и аз хвърлям уплашени погледи към огледалата за обратно виждане. Нищо необичайно. От този контраст ми се вие свят и даже се нервирам: денят навън си е все така ясен, а хората из паркинга си живеят от нищо необезпокоявани.

След известно време потеглям, все още разтреперана, и поемам много внимателно по късия път към дома. Минавам през бариерата за живеещи в селището и махам с ръка на охраната, бавно дефилирам покрай абсурдно пищни фасади, кротнали под короните на високи палми, с покриви от извити керемиди и оформени като делфини, фламинго или миниатюрни копия на самите къщи, ярко боядисани пощенски кутии. Последни модели скъпи коли се мъдрят върху павирани алеи.

Докато паркирам в моята, съседката полива цветята си и ми махва приятелски с ръка. Отговарям на поздрава, докато отварям гаражната врата с помощта на дистанционното върху вътрешното огледало за обратно виждане. С мисълта за евентуален безсмислен разговор, затварям вратата зад гърба си, преди да изляза от колата. Изключвам двигателя и оставам известно време неподвижна. Сърцето ми се успокоява. В безопасност съм, казвам си аз. Тази къща е сигурна. Треперенето също започва да отслабва. Дишането ми се нормализира. Натискам един бутон върху контролното табло и чувам телефонен сигнал.

— Набери баба — казвам аз.