Лиза Ангер - Несвяст

— До скоро.

И той тръгва.

— Хич не ми се ходи на забавачка днес, мами — обажда се Виктория от детската седалка зад гърба ми. Караме по крайморското шосе. Подготвителното училище е само на десетина минути път от дома. Стара плантаторска къща, преустроена в забавачка, където късметлии момиченца и момченца пеят, играят и рисуват, учат букви и числа.

— Не ти ли се ходи?

— Не — отвръща лаконично тя. Гледа ме в огледалцето за обратно виждане с най-невинен вид и добавя: — Може да имаш нужда от мене днес.

Сърцето ми се свива. Наистина съм лоша майка. Четиригодишната ми дъщеричка е доловила моето състояние и се пита дали може да ме остави сама, или не.

— Защо казваш такова нещо, Виктория?

Виждам я в огледалото да свива рамене. Попипва с пръсти апликациите върху розовата си раничка.

— Де да знам — казва тя, като провлачва думите по оня неописуемо сладък неин начин. — Есперанса каза, че ще прави курабии днес — може да й помагам.

— Така ли? — казвам аз с облекчение. — И мислиш, че аз не бих могла да се справя?

— Можеш, но когато ти помагаш, сладките загарят отдолу и вкусът им е неприятен.

Аз съм отвратителна готвачка. Това е известно на всеки, който ме познава.

— Е, тогава ще те изчакаме да се прибереш и после ще се правят курабийки.

Тя се усмихва широко и започва енергично да кима с глава.

— Добре.

Въпросът е уреден. Оставям я пред къщата, където бъбря известно време с други майки. Преди да се върна в колата, хвърлям поглед през прозореца, за да видя как Виктория навлича червена роба, преди да започне рисуване с пръсти. Усещам познато парване под лъжичката. Винаги става така, когато я оставям някъде. Дори в това прекрасно, малко училище.

Когато се прибирам, Есперанса я няма. Сигурно е по задачи или е отишла да купи забравеното от мен оня ден — всеки път пропускам по нещо, дори когато си нося списък. Усещам аромата на прочутото й чили 6 6 Мексиканско ястие от кафяв боб, телешка кайма, домати, чесън, кимион и люти чушки. — Б.пр. откъм пръстения гювеч, значи най-вероятно е отскочила до мексиканския магазин за пресни тортили 7 7 Тънка питка от царевично или пшеничено брашно. — Б.пр. . Вземам недопитата чаша кафе и тръгвам към горния етаж. Набирам кода на вратата за кабинета на Грей и се вмъквам вътре.

Тук цари полумрак — външните решетести капаци не са отворени. Крайно мъжко помещение: всичко е в кожа и дъб. Шкафовете за книги се издигат до тавана, огромен глобус се мъдри върху стойката си в един ъгъл, самурайски меч виси на стената. Гледам го и си мисля колко нехарактерно е за Грей да провеси подобно нещо. Отново личи ръката на Дру. Единственият принос на Грей към този интериор е снимката на двете ни с Виктория, поставена върху бюрото.

Потъвам в огромното кожено кресло и включвам компютъра. Вторачила съм се в огромния дисплей, докато той изпълнява целия си предварителен репертоар от образи и звуци. След като е заредил, въвеждам собствената си парола и влизам в Интернет.

Докторът ме помоли да посветя известно време на усилието да изровя от паметта си заключени в нея неща, да изследвам огромните бели полета, свързани с миналото ми. Решила съм да сторя това веднага след като направя едно последно нещо, за да се уверя, че всичко е наред.

Въвеждам името му в мощна търсачка, за която плащаме допълнително, и през следващите два часа чета за извършените от него престъпления, преследването му и настигналата го в крайна сметка смърт. След това отварям съставеното от Грей досие по случая и чета записките, които са правени в хода на едно разследване, продължило две години и в рамките на пет щата. Разглеждам снимки от местопрестъпления, попивам кървища и ужасии, запечатани върху тях. Когато приключвам, обзема ме усещане за облекчение. Премествам се върху кожения диван, където се просвам в цял ръст, затварям очи и започвам да дишам дълбоко и равномерно. Но колкото по-силно се стремя към своите спомени, толкова по-дълбоко в съзнанието ми потъват те. Това ме дразни и обърква и решавам да потичам малко навън.

Тичам по плажа, минавам край пусти зимни жилища, които приличат повече на пълноценни хотели, отколкото на частни къщи. Небосклонът е станал от бледосин сивкав, а в далечината се чуват трясъци от приближаваща гръмотевична буря. Събиращите се кълбести облаци са като меки хълмове от бяло и черно на сребърния фон на небето. Те са красиви и застрашителни. Усилвам темпото. Искам да усетя болка и крайна умора. Искам да се свлека на земята, когато свърша, да ме заболи главата от изтощение.