Лиза Ангер - Несвяст

— Мислите ли, че наистина би дала ухо, Ани?

— Сигурно никога няма да узная.

Той оставя казаното да витае из въздуха. Чували сме го и двамата поне сто пъти. Но неизвестно защо то никога не излиза с лекота от устата ми.

— Какво точно направихте тогава?

— Довърших си овесените ядки и догледах филмчетата. Казах си, че тя е побъркана, че е идиот. И пропъдих мисълта за това от главата си.

— Бива ли ви в това отношение?

— Да гоня нежелани мисли? Уха!

Кабинетът му е неудобен. Плюшената кушетка е мека и евтина. Тя по-скоро ме кара да се чувствам нащрек, отколкото да предразполага. Климатичната инсталация се престарава и е доста студено. Върхът на носа ми е премръзнал, макар слънцето навън да прилича на разтопено, а обилната му светлина да се отразява от меката зеленина на океана.

Не съм легнала върху кушетката, а седя кръстосала крака в единия й край. При първия сеанс ми каза, че мога да се излегна, ако от това ще се чувствам по-спокойна, но аз отвърнах, че няма да е така. Той се е разположил насреща ми в огромно кресло, което запълва без усилие, а помежду ни има ниска масичка с цветни албуми отгоре: на Пикасо, Рембранд, Реноар. Положени са сериозни усилия помещението да прилича на дневна, а не на лекарски кабинет. Всичко тук е изкуствено: масата, полиците за книги, бюрото — всичко е направено от евтин талашит, покрит с фурнир. Всичко е от типа „направи си сам“, дето пристига в кашон под формата на купчина плоскости и торбичка с болтове и гайки, както и с приложено указание за сглобяване. Има вид на временно, а това не успокоява особено. Струва ми се, че би следвало да е направено от солиден дъб — тежко и непреходно. Отвън би трябвало да бушува типичен за есента в Нова Англия ден с пожълтяващи листа и лек намек за предстоящ сняг. А той самият трябва да носи пуловер. Кафяв.

Не си води бележки и никога не записва разговора ни. По този пункт останах непреклонна. Не искам да оставям материална следа от собствените си мисли където и да било. Той е съгласен. Казва, че ще постъпим така, както аз намеря за добре. Но винаги се питам дали не сяда да надраска на бърза ръка всичко веднага след излизането ми. Защото неизменно помни дословно всеки наш разговор.

Макар да споделям с него много неща, запазвам доста други в тайна. Посещавам го от дъжд на вятър вече над година, след като ми е препоръчан от Вивиан ( Приятел е на Марта. Марта ли? Е, не я ли помниш Марта? Дето събираше дарения миналия август? Както и да е. Чух, че е невероятен. ) По време на сеансите разкривам истината по отношение на чувствата си, но променям имената на всички участници в моята история. Има много неща около мен, които той няма да научи никога.

— Ани — обажда се сега докторът, — защо се връщаме към това?

Разтърквам очи с всичка сила, сякаш по този начин съм в състояние да прогоня цялото натрупано напрежение.

— Защото го усещам.

Вдигам поглед към неговите благи, топли очи. Харесвам външния му вид, даже и без кафяв пуловер: възрастен мъж със сиво-бяла коса, с толкова загоряло и набръчкано лице, че прилича на стара ръкавица за бейзбол… но не в лошия смисъл. Носи подобни на моите панталони, риза от фина тъкан и плетени сандали. Не прилича много на психиатър, а повече на любимия ти вуйчо или на приятен съсед, с когото обичаш да си побъбриш край пощенската кутия.

— Вие не го усещате, Ани — казва той с тих, но твърд глас. — Мислите си, че е така, но то не е. Трябва много да внимавате с езика, на който разговаряте със себе си. Назовете случая с името му. Епизод, панически пристъп, или нещо друго. Не си въобразявайте, че ви обзема психическо усещане за присъствието на един мъртвец.

Кимвам. Знам, че има право.

— Защо ми е толкова трудно? — питам аз. — Толкова реално изглежда. И много по-зле от когато и да било досега.

— Коя дата сме днес? — пита той.

Аз се замислям и отговарям. Разбирам накъде бие и поклащам глава.

— Не е това.

— Сигурна ли сте?

Сега не казвам нищо, защото не съм сигурна, разбира се. Не съм сигурна нито в това, нито в каквото и да било друго нещо. Може и да е прав.

— Но аз не помня.

— Някаква част от вас си спомня. Макар съзнанието да не допуска някои събития, споменът за тях е жив вътре в него. Той напира да излезе на повърхността, да бъде разбран, приет и освободен. За тази цел прибягва до всякакви способи. Когато сте достатъчно силна, за да се изправите лице в лице срещу тях, всички спомени ще се върнат. Сега сте по-силна от мига, в който се запознахме, Ани. Може би е настъпил часът да видим някои от тези демони. Може би именно поради тази причина чувството е толкова силно именно сега.