Лиза Ангер - Несвяст

Никога няма да забравя нашия първи август във Флорида. През ум не ми е минавало, че е възможно някъде да стане толкова горещо. Влажността на въздуха се усеща като мокра марля върху кожата. Пропълзява в белите дробове и ги раздува. Диви гръмотевични бури вилнеят часове наред и поройни дъждове превръщат в пълноводна река улицата пред нашия паркинг. А пред тукашните хлебарки нюйоркските приличат на калинки. Единствената положителна черта на Флорида в моите очи е гледката на пълната луна, виснала над бавно полюляващи се палми, както и уханието на портокалов цвят, което се носи понякога из въздуха. Общо взето обаче — пъклена дупка. Ненавиждах я, както ненавиждах собствената си майка, задето ме е довлякла на подобно място.

Онази Флорида, в която живеем днес с Грей и Виктория, е друго нещо. Това е Флорида на богатите, на лъскавите лимузини и дворцоподобни жилища, на изгледи към океана и бели плажни ивици, на маргарити и Джими Бъфет 5 5 Американски певец, писател и филмов продуцент, собственик на две прочути ресторантски вериги в САЩ. — Б.пр. . Това е Флорида на централните климатици, на памучните екипи за голф, на закритите клубове и седемнайсетметровите яхти.

Откровено казано, ненавиждам и тази Флорида със същата сила. Толкова е фалшива, толкова претенциозна и парвенюшка, така горда със силиконовите бюстове и перхидроловоруси коси на кукленските си красавици.

Дайте ми на мене бетон и уличен шум до Бога безспир, дайте ми жълти таксита и будки за хотдог, дайте ми сакати бездомници, които се щурат върху импровизирани колички из станциите на метрото, вдигнали купичките за подаяния с достойнство и самочувствие.

Мисля си за всичко това, седнала на пода до леглото и бърникам навътре към моя тайник. Държа в него неща, които биха обезсърчили както Грей, така и моя доктор. Те просто не биха разбрали. Опипвам трескаво и отначало нищо не намирам. Да не ги е открил Грей? — мисля си аз уплашена. Може да ги е преместил, за да разбере колко време ще мине, преди да ги потърся за пореден път. Но ето че най-накрая усещам с облекчение хладната, гладка повърхност на едно от тях.

— Мами. — Виктория шепне в бебешкия микрофон. Аз я чувам, но тя не може да ме чуе и знае добре това. — Мами — обажда се тя с по-висок глас. — Ела в стаята ми. Има някакъв особен човек на нашия плаж.

Още не е млъкнала, а аз вече летя. Коридорът сякаш се издължава под стъпките ми, докато отивам при нея. Но когато най-сетне влитам през вратата в стаята й, на плажа няма никакъв човек. Виждат се само унилото сиво-черно небе и зеленикавата повърхност на океана.

Живеем близо до ръба на дълга плажна ивица, точно пред защитен от държавата природен резерват. Недалеч от нашата са разположени още пет други къщи, три от които остават празни през по-голямата част от годината. Използват се през уикенди, както и зиме. Така че на практика си живеем сами с белите и сини чапли, дивите папагали и морски костенурки, които мътят на брега. Тишината се нарушава единствено от звуците на залива и чайките. През сезона по плажа се разхождат хора, но малцина стигат чак до нас, доколкото всички барове, ресторанти и хотели са на два километра оттук.

— Къде е, Виктория? — питам високо аз, докато влизам в стаята и бързам към прозореца.

Тя отново се е заиграла с куклите. Организирали са си следобеден чай. Детето вдига очи от играта и ме гледа изпитателно в лицето, понеже не може да си обясни остротата на тона ми. Мъча се да държа страха далеч от него и сигурно успявам. Тя приближава прозореца и се гуши у мене.

— Няма го — казва безгрижно дъщерята и се връща при куклите, сяда при своите бебчета.

— Какво правеше? — питам аз, а очите ми трескаво шарят из високите треви и дивия овес, които разделят нашия парцел от плажа. Нищо не се вижда, но си представям как някой пълзи скришом към къщата. Няма да го видим, преди да излезе чак при басейна. Напоследък сме поизоставили мерките за сигурност, подлъгани от фалшиво усещане за безопасност. Аз поне не биваше да се забравям.

— Наблюдаваше — съобщава Виктория, а на мене сърцето ми изстива.

— Къщата ли, Виктория?

Тя ме поглежда с вирната глава и казва:

— Не. Птиците. Гледаше птиците.

Виктория започва да пълни с невидим чай въображаеми мънички чашки. Есперанса продължава да си тананика в кухнята. Плажът е пуст. Слънцето наднича иззад облаците и позлатява всичко наоколо. Решавам да се обадя на психиатъра си.

Няколко месеца след като с мама сме вече във Флорида и аз съм се установила с неохота в новото училище, тя започва да се държи някак странно. Обичайните й маниакални еуфории и унили депресии са заместени от постоянно равнодушие, което при нея изглежда необикновено и в известна степен свръхестествено.