Лиза Ангер - Несвяст

Първоначално промените са едва забележими. Най-напред установих, че е престанала да се гримира. Тя е красива жена с елегантна фигура и копринена руса коса. Също като косата, веждите и миглите й са бебешко руси, така че остават невидими без намесата на аркансил и гримьорски молив. Без грим изглежда уморена, изхабена. Цял живот се е отнасяла с изключително внимание към външния си вид.

„Красотата е власт“, обича да ми повтаря тя, макар нито един път да не е демонстрирала действието на тази власт.

Една събота сутрин седим двете в кухнята. Аз ям овесени ядки и гледам анимационни филми по малкия черно-бял телевизор, който държим върху кухненския плот, а тя се стяга за дневна смяна в ресторанта. Древният климатик се бори със сетни сили срещу августовската жега, но въпреки това усещам капки пот да се стичат по челото и горната ми устна.

Поглеждам към мама, облегната на плота. Пие кафе, преметнала чанта през рамо. Погледът й е празен, вторачен в нищото, някъде много надалеч оттук.

— Мами, няма ли да си „сложиш лицето“? — питам аз, като преднамерено имитирам собствената й интонация, с която всеки път изрича тази фраза.

— Не — отвръща тя безучастно. — Вече не слагам грим.

— И защо?

— Защото е вулгарно. Франк смята, че с него приличам на пачавра.

Повдига ми се от тези думи, макар по онова време да не знам защо.

— Така ли каза?

Тя кимва.

— Казва, че не може да заспи нощем при мисълта за това, как аз се шляя насам-натам в такъв вид, а на мъжете им текат лиги с надеждата, че могат да ме имат за жълти стотинки. Казва, че трябва да показвам лицето си такова, каквото го е Бог създал. И е прав.

Не знам какво да отговоря. Но дори тогава, на шестнайсет — почти седемнайсет — разбирам, че има нещо толкова гнило в цялата работа, че човек не знае откъде да я подхване.

— Мами — казвам аз, — това са бабини деветини.

— Мери си приказките, Офелия — сопва се тя и вперва гневен поглед в мене. — Не съм те възпитавала да ги дрънкаш такива. Когато Франк се прибере у дома, няма да позволи подобно нещо.

Тя отново насочва поглед през прозореца, сякаш очаква някого от много далеч.

— Мами, Франк ще се прибере при електрическия стол. Не у дома.

Тя отново ме поглежда и казва злобно:

— Не говори такива неща.

— Но това е истината, мами, и ти я знаеш.

— Офелия, ти въобще не чуваш какви ги дрънкаш. — Повишава глас. — Има нови доказателства. Те по безспорен начин установяват, че Франк не може да е извършил онова, в което го обвиняват. Той е невинен. Бог не ще позволи един невинен да загине заради престъпления, които не е извършил. — Гласът й е вече писклив, а очите — налети със сълзи. Тя захвърля празната чаша върху плота и излиза без дума повече.

Обсъждали сме това вече сто пъти. Аз и моят психоаналитик. Този първи момент, когато установих, че с мама става нещо нередно, нещо ужасно лошо.

— Как се почувствахте след нейното излизане онази сутрин?

— Стана ми зле. Уплаших се.

— Защо?

— Защото тя бе… друга. А и не исках Франк да „се прибира у дома“. Приемах го като един етап, който трябва да бъде изминат от нея, етап, който ще свърши зле като всички останали, а накрая ще се върнем в Ню Йорк.

— Страх ли ви беше от него?

Този въпрос изглежда малко глупав.

— Той бе осъден за изнасилване и убийство — отвръщам аз бавно.

Лекарят кима почтително, обаче не казва нищо. Чака ме да продължа. Когато не го правя, сам се обажда:

— Майка ви го е смятала за невинен. Това невъзможно ли е? Мнозина са осъдени за престъпления, които не са извършили. — Той казва това, за да продължим разговора, да ме насърчи при защитаването на собствената позиция. Но аз се чувствам повече подразнена, отколкото улеснена.

— Да, мама го смяташе за невинен — казвам аз. Не мога да забравя онези идиотски посещения, при които поставят длани един срещу друг върху стъклената преграда, докато някой от пазачите не им кресне да престанат. Спомням си как ме гледа и разпитва за училище. Помня онези спокойни очи и тих глас. Нещо у него събужда желание да хукна презглава накъдето ми очи видят. — В погледа му има смърт. Дори когато се усмихва, в него нещо липсва. И всички тези промени у мама. Щом й оказва подобно влияние иззад решетките, какво ли би станало, ако наистина дойде да живее с нас?

Лекарят замълчава за момент.

— Какво смятате, че бихте могла да предприемете в онзи момент, за да промените хода на последвалите събития? — пита той най-накрая.

Това е въпросът. Имаше нещо през оная сутрин в караваната. Убедена съм, че това е бил последния момент, в който е имало възможност събитията да се пренасочат. Да бях само догонила мама и настоятелно поискала да ми обясни за какво говори. Ако й бях казала, че ми призлява, че умирам от страх, че Франк е виновен и не може, никога не бива да заживява с нас, може би щеше да ме послуша. Споделям това с психоаналитика.