Лиза Ангер - Несвяст

Като го гледам си мисля, че може и така да е. Може би наистина съм в състояние да надникна в онези мрачни кътчета вътре в мене, да се опълча срещу онова, което е притаено там, ида го победя.

— Той е мъртъв, Ани. Но докато не се справите със спомена за нещата, които ви е причинил, за вас той ще продължава да живее. Никога няма да се освободите от него.

Това звучи като слабо ехо от думите на моя баща, както и на Грей. С мозъка си разбирам, че са прави. Но сърцето и кръвта ми говорят друго, също като африканската почва на газелата или килимът от борови иглички — на горското мишле. Аз съм плячката. Знам мястото си в хранителната верига и трябва да бъда постоянно нащрек за всяка нова миризма, за всяка сянка.

Клекнала съм в ъгъла на каютата. Край вратата. Когато тя се отвори с трясък, аз ще остана зад нея. Дишането ми се е забавило, а краката болят от положението, което съм заела кой знае откога. Чувам буботенето на машината. То не е променено и започвам да се питам да не би пък всичко да си е наред. Възможно е дори да не е имало никакъв друг кораб в далечината, казвам си аз. Може да е игра на нощта и звездите, на собственото ми параноично въображение или пък комбинация от всичко това. Тъкмо съм почти готова да приема подобна възможност, когато на вратата се чука силно. Така се уплашвам, че подскачам цяла и удрям болезнено глава в стената отзад.

— Ани — обажда се приглушен мъжки глас. — Вътре ли си?

Разпознавам австралийския акцент на един от наетите да ми помогнат мъже. Отварям му. Погледът му моментално пада върху пистолета, затъкнат в панталона ми. Кимва одобрително.

— Някаква лодка ни следва — казва той.

Погледът на светлите му очи е проницателен, а мускулите яки. Мъча се да се сетя как се казва. Всичките имат такива едни ръбести имена, дето звучат като удар в ченето. Дакс май беше. Точно така, Дакс.

— Може да са рибари, бракониери и даже пирати. Поздравихме ги, но не отговарят.

Очите му обхождат помещението. Проверява бравата, люка и видимо намира каютата за сигурна, доколкото може да бъде. Все така прави. Всичките го правят. Постоянно проверяват периметъра за евентуална слаба страна. Това ми се нрави.

— Загаси лампата и заключи. Когато се уверя, че си в безопасност, ще дойда да те взема.

— Добре — отвръщам аз с усилие гласът ми да прозвучи също така твърдо и уверено като неговия.

Той излиза, хвърлил съчувствен поглед през рамо, и аз заключвам вратата след него. Тя изглежда крехка като картонена. Гася и отново клякам зад нея.

В деня след сеанса се чувствам по-добре. Би могло да е от остатъчното действие на хапчето, което Грей ме накара да изпия снощи, за да заспя по-лесно. Както и да е. Важното е, че сега, седнала с него в залятата от слънчеви лъчи кухня, за да пием кафе, аз съм свободна от лошото предчувствие.

— Помогна ли ти посещението при доктор Браун? — пита Грей.

Споменаването на това име от неговата уста е някак обезкуражаващо. Правя всичко възможно да разделям двете половини от собственото си Аз. Тук съм Ани, съпруга на Грей и майка на Виктория. Там съм психически пострадала, преследвана от травмите на своето минало. Не желая тези две половини да се допират.

— Да, всичко е наред — отвръщам аз с възможно най-безгрижен вид. — Той смята, че е във връзка с този период от годината.

Грей слага ръка върху рамото ми. Заминава от града за няколко дни. Нямам представа къде отива или кога ще се върне. Това е част от съвместния ни живот.

— Вивиан може да дойде тук, или пък вие двете да отидете у тях? — предлага мъжът ми, като се мъчи да не звучи загрижено и да не покаже тревога в очите си.

— Не, не. Няма нужда. Наистина. Ако потрябва, ще й се обадя.

Обичам Вивиан, мащехата на Грей, но не мога да понасям начина, по който ме гледа понякога: все едно съм скъпоценна и крехка дрънкулка в ръцете на едва проходило дете. Всеки момент мога да бъда изпусната и разбита на хиляди парченца. Дали пък не ме мисли за лоша майка? Дали се тревожи за Виктория? Предпочитам да не задавам въпроси, чиито отговори не ща да чуя.

Обсъждаме с Грей някои дреболии от ежедневието: за безобразния градинар, който обаче е прекалено приятен като човек, за да го изхвърлим, за водопроводните тръби, които издават странен шум при пускане на топлата вода, и не е ли време да извикам водопроводчик, за това, че новата учителка в забавачката изглежда симпатична. После Грей се надига за тръгване. Прегръща ме здраво. Аз се притискам силно към него и го целувам в устата. Не казвам: „И да внимаваш.“ Нито: „Звънни като пристигнеш.“ „Обичам те“ са моите думи. А сетне добавям: