Лиза Ангер - Несвяст

Отминавам последната къща и навлизам в природния резерват. Плажната ивица напред е пуста, на изток се виждат обрасли с див овес пространства, полюшват се високи треви, извисяват се палми от всякакъв вид. През няколко стъпки малки табели предупреждават минаващите да се придържат към бреговата ивица и да не нагазват в прилежащите треви, защото там гнездят птици и костенурки, а територията им е под закрила на държавата. Направо не е за вярване, че е възможно да съществува толкова усамотено местенце в днешна Флорида с цялото й интензивно строителство, с пръкналите се, сякаш изникващи изпод земята жилищни комплекси. Местните жители се майтапят, че строителният кран е новият символ на щата. Високо ценя усамотението, в което живеем, и се питам с тревога колко ли още ще продължи. След малко спирам, изтощена и без дъх, за да свърна назад. Забавям малко темпото в търсене на оня ритъм, който ще ми позволи да изтичам цялото разстояние до дома.

Заливът обикновено представлява сравнително спокойна водна повърхност. Топлите му, мързеливи вълни са разочарование за всеки, очаквал да чуе характерния за атлантическите брегове рев. Днес обаче те са високи и могъщи, водите им имат зловещия цвят на оръжейна стомана. Небето се смрачава все повече и ми става ясно, че може да не изпреваря бурята. Не е особено разумно да се превърнеш в единственото стърчащо нещо върху самотен плаж, когато затрещят мълнии. Мисля си, че е все още прекалено рано и твърде прохладно за този тип време. Отново засилвам темпото, макар мускулите ми да възразяват.

Вятърът се засилва, а пред себе си съзирам нещо, което не забелязах да лежи там на отиване. Все още е далеч отпред, безформена тъмна маса, легнала наполовина във водите на океана. Чувал със смет може би. Или струпани водорасли. Някоя умряла, по-голяма риба. Нещо ме кара да забавя ход и да заобиколя предмета. Но няма откъде, а гръмотевичният тътен е приближил съвсем. Облаците се озаряват от мълнии. Продължавам напред.

Тревите и дивият овес вече танцуват и свирят под напора на вятъра. Нещото, което току-що съм забелязала пред себе си, помръдва. Може да е от вятъра, но знае ли човек. Независимо от заплахата на бурята, отново забавям крачка.

Мъча се да остана колкото е възможно по-далеч от предмета, докато минавам край него. Не спирам да го разгледам, както би направила Виктория. Тя никога не пропуска да върне обратно в морето всяко изхвърлено от него същество и плаче неутешимо в случаите, когато е закъсняла да го спаси. Аз нямам вече сърце за това. Всички ние сме изхвърлени на брега, бъхтим се, лутаме се, търсим пътя към дома. Всеки за себе си — това е моят лозунг напоследък.

Сърцето ми подскача, когато установявам, че нещото е обърнат с гръб към мен човек. Черните му дрехи са подгизнали. Целият е омотан във водорасли. Виждам щръкнала върху пясъка едната му, мъртвешки бледа ръка. Спирам и се оглеждам. Никъде не се вижда жива душа. Небето е вече почти черно, бурята е съвсем близо. Знам, че трябва да продължа на бегом. Да се прибера бързо, да извикам помощ по телефона. Но аз забавям крачка до ходом и приближавам човека. Спомням си, че сякаш помръдна преди малко. Но може да е било от вятъра, който опъва дрехите му. И все пак си казвам: Ами ако е жив? Мога да го спася.

— Е-хей! — подвиквам високо към човека, който е най-вероятно изхвърлен от вълните труп. Не изпитвам страха, който би трябвало да ме завладее. Само някакво неудържимо любопитство. — Чувате ли ме?

И в този момент долавям страховито стенание, глухо и басово. На няколко километра оттук тъничка бяла мълния разцепва небосклона. Приближавам се, без да мисля, хващам го за рамото и го обръщам възнак. И виждам лицето му — лицето, което винаги виждам, бледо и ужасяващо, с дълбок белег на бузата, със зейнала уста и втренчен поглед.

От дълбочината на гръдния му кош се долавя хъхрене:

— Ти ми принадлежиш.

Събуждам се върху дивана, а отвън вилнее следобедна буря. Дъжд се лее като из ведро. Гърдите ми се надигат тревожно. Цялата съм в пот.

— Госпожо Ани! — Есперанса чука на вратата. Ставам да й отворя. Когато го сторвам, тя забива поглед в краката си, сякаш нещо я притеснява. Тя е младееща жена на четирийсет и няколко, с красиво лице и млечнокафеникава кожа, а очите й, кафяви и дълбоки, са от онези, в които мъжете така лесно се давят. Поглежда ме загрижено. И по-рано е ставала свидетел на събуждането ми след подобен сън. Аз би трябвало да съм притеснената. Сигурно съм извикала и това я е довело пред вратата. Не знам и не питам. И двете се правим, че нищо не е станало.