Лиза Ангер - Несвяст

Чувам потропването по вратата преди нея.

— Не почука ли някой? — обаждам се аз.

— Ами — отвръща тя отнесено, залепила очи върху екрана. — Кой би могъл…

Следва още едно почукване.

— Бе май чука някой — отново се обаждам аз.

— Иди виж тогава — казва мама, като ме тупва по задника. — Цяла сутрин съм на крак.

Отивам до вратата и поглеждам през прозорчето. Той стои изправен отвън, листа и дъжд се вихрят около него, косата му е разчорлена. Преметнал голяма чанта през рамо. Облечен е в износено меко яке, джинси и тениска. Нещо в лицето, в цялата му осанка кара сърцето ми да трепне. Никога не съм виждала по-красив мъж. Чертите му са гладки и безупречни, като излети от стъкло. Имам усещането, че всеки миг може да се обърне и видя чифт криле на гърба му. Вдига ръка, за да почука отново, но в този миг ме вижда в прозорчето.

— Франк ми каза да дойда — надвиква бурята той. Очите му са толкова тъмни, че чак чернеят, когато му има същия мастиленочерен цвят и се откроява ярко върху белотата на лицето.

— Защо? — питам аз.

В излъчването му има нещо плашещо. Така е при истинската красота: плаши и омайва едновременно. Не искам да го пусна вътре. Ще ми се да затисна вратата с цялата си тежест и го оставя отвън.

— Каза да се запозная с Карла. — Той намества тежката чанта. Ръката му е с ясно очертана мускулатура и дълги пръсти.

Разглеждам тънката ивица на устните и квадратната челюст.

— Това е майка ми.

Той поглежда в краката си, а сетне нагоре към мен. Усещам тежестта на този поглед.

— Няма къде другаде да отида.

Мама вече е до мене.

— Пусни го — казва ми тя, но не посяга към вратата сама да го стори.

— Кой е той?

— Момчето на Франк — отвръща тя с овчи поглед, който насочва после към него.

— Знаеше ли, че идва?

— Знаех, че може да дойде — отвръща тя, като извръща лице към мен, но без да отделя очи от момъка, сякаш не е в състояние да ги отлепи.

— И? — питам аз с присвит на топка стомах.

— И сега може да поостане малко при нас.

— Къде? — питам. — Нямаме място за него.

Тя кимва към кушетката. Тя е тясна и нечиста, неудобна даже за седене, камо ли да се спи отгоре й.

— Там. Само няколко дни. Не се безпокой. Няма да му дам твоята стая.

— Ей — чува се отвън, — тука здравата вали.

— Е, какво ще кажеш? — пита мама.

Аз пак надничам към него през прозорчето. Още в този момент нещо дълбоко вътре в мене ми казва да не отварям, но го правя. Той вкарва бурята със себе си. Цели реки текат от него върху пода, мирише на дъжд. Много е висок. По-висок, отколкото изглеждаше отвън на дъжда. Не му се налага да се наведе при влизане, ама почти. Пуска торбата на пода и тя тупва долу с тежък удар.

Мама му пържи филия, след това още една. Гледам как ги лапа, сякаш не е хапвал нищо от два дни. Вратът му е дебел, а раменете — широки и мощни. Загражда чинията със свободната ръка и час по час вдига тревожен поглед, сякаш се опасява да не дойде някой и му задигне храната.

— Остават ми само шест месеца до пълнолетие — съобщава с тон, сякаш детството и юношеството му са нещо като тъмничен затвор. Но той не прилича на момче, както го определя майка ми. Наближавайки осемнайсет, бе по-скоро мъж според мен. Излъчването му е някак хищническо, гладно и опитно.

Аз седя в ъгъла нацупена, ядосана, но го наблюдавам със скрит интерес. От изражението на лицето на майка ми, пълно с готовност да бъде полезна, ми се повдига. Така се държи тя към мъжете.

— И тогава ще се запиша при Специалните — заявява той. — Никой после не може да се ебава с мене.

— Не думай! В морската пехота? — кудкудяка мама и върти на пръст един кичур коса. — Пък Франк нищо да не ми каже.

— Колко време смяташ да останеш тук? — питам аз с неприкрито раздразнение.

Той свива рамене и хвърля гузен поглед към майка ми. Толкова е фалшиво всичко. Къде са й очите на тая?

Тя го потупва по рамото и ми хвърля предупредителен поглед.

— Можеш да останеш колкото е нужно, Мартин.

— Казвам се Марлоу — бързо контрира той с ядосан глас. Показва си зъбите за миг, открива грозната си страна. Сетне омеква и пуска сладка усмивка към мама: — Викайте ми Марлоу, моля.

— Разбира се, миличък — съгласява се тя и пак го потупва. — Марлоу. Искаш ли да хапнеш още нещо?

— Да, моля — отвръща той, а сетне мести поглед върху мене.

Спомените ми за пристигането на Марлоу са като стари снимки с кафеникави тонове. В съзнанието ми изникват странни, като увеличени е лупа детайли: кожички в основата на мамините нокти, почервенели от постоянно гризане, подвито навътре ъгълче от яката на ризата й. Помня драматичните гласове от телевизора в другото помещение. Но всичко това все едно е станало пак по телевизията, зад дебела стъклена преграда. Нямам чувството да съм участвала лично, а съм по-скоро безпомощен наблюдател, който гледа мълчаливо развоя на събитията. Този е един от моментите, които разчепкваме надълго и широко с моя психоаналитик.