Лиза Ангер - Несвяст

Вечер нашият паркинг се изпълва с разнообразни шумове. Жабешко крякане се състезава с гласове и музика откъм телевизорите. Съседите се надвикват и карат, а в по-късните часове се сбиват пияни, тряскат врати. Понякога лежа будна нощем и се чудя защо съм изпратена на подобно заточение. Знам вече достатъчно, за да си дам сметка, че не принадлежа към обществото на тези бедни и гневни хора, към техния мизерен начин на живот. Но това съзнание не стига, за да ме измъкне оттук.

— Вземи ме, татко — моля го аз по време на един от седмичните ни телефонни разговори. Неделя вечер е. Мама работи до късно. Стиснала съм слушалката в длан и стоя с гръб към Марлоу, чието присъствие в караваната е постоянно и неотвратимо като проблема с хлебарките. Той е постоянно тук. Гледа. Слуша.

— Стой си там, Опи — казва спокойно моят баща. — Всичко ще се оправи. Ще видиш.

— Добре — отвръщам аз смазана, но с надеждата, че той замисля някакъв грандиозен план за моето спасение, за който не може да говори по телефона.

Още съм достатъчно глупава да се надявам, че някой ден ще се появи и ще поиска родителски права над мене. Тогава не разбирам, че макар да ме обича, моят баща не е направен от материал за бащи. Той не притежава силата, себеотрицанието, които се изискват от един истински родител. Никой от двамата ги няма. Но мама поне ме иска край себе си, макар само през част от времето.

Разговорът приключва и аз се оттеглям в моята дупка, за да плача върху възглавницата.

— Няма да те вземе, да знаеш.

Обръщам се стресната, за да съзра Марлоу, запълнил тясната рамка на вратата. Облегнал се е на нея с ръце в джобовете на избелелите си, мръсни джинси. Не се усмихва. Изражението му е сурово.

— Искам да кажа, че съжалявам за това — допълва той, вперил поглед отначало в краката си, а сетне в мен. — Виждам, че се надяваш. Но той няма да дойде. — Гласът му е гърлен и дрезгав. Изговорът е особен, не точно южняшки. Така говорят бедняците във Флорида, обяснила ми е мама. Цялото им семейство е родено и израсло в това огромно блато, наречено щат.

— Я млъквай — сопвам се аз. — Ти пък какво разбираш?

Гласът ми потрепва, защото думите са подействали като удар в слънчевия сплит и от болка не мога да си поема дъх. Дълбоко в сърцето се опасявам, че може да е прав. И го мразя заради това.

— Ако щеше да идва, досега да е дошъл. Пари си има, нали? И време. Откак съм тук, не те е потърсил ни един път. Все ти му се обаждаш. Откога го чакаш да се появи?

— Млък! — Думата излита от устата ми като гневен крясък, изблик на ярост. Скачам от леглото и се стрелвам покрай него, като го блъсвам с две ръце, за да изхвърча навън, в мрака на нощта.

Тичам тромаво и плача, докато усещам болка отстрани и спирам в края на паркинга. Допирам с длан грапавата кора на порасналото там древно дърво и се мъча да си поема дъх. Дебелият балдахин от дървесни корони ме пази. Килимът от паднали, гниещи листа е влажен и вонящ. По-нататък се простира гъстак от всякакви палми, папрати, кипариси и бор, през който протича бърз поток. Известно ми е, че там гъмжи от змии, плъхове, както и всякакви насекоми и отровни паяци. Нещо в мене ме тласка да потъна в леса и да се оставя да ме погълне. Той изглежда див и съвсем малко свикнал с човешко присъствие, каквито са много части на Флорида. Сякаш само дебне да спрем за миг с нашето копане, подрязване, чистене, за да нахлуе с пищната си зеленина и да залее смехотворните ни човешки творения, да си върне законните права върху тази земя. Свличам се сред дебелите корени на дървото и заплаквам, опряла буза до неговата грапава кора, без да обръщам внимание на проникващата през джинсите ми влага или на пируващите с моята кръв комари.

— Ревът няма да ти помогне да се измъкнеш от тоя кенеф.

Проследил ме е.

— Ако искаш да избягаш от това място и от този живот — той прави широк жест с ръка към паркинга отзад, — ще се наложи да го направиш сама.

Аз го гледам от долу нагоре и бърша очи с ръкава на ризата си. Той ме доближава, докато ходилата ни почти се опират. Протяга ми ръка.

Дървото, върху което съм се облегнала, е типично за Флорида и започва живота си като паразит — семето му се вкоренява в кората на друго дърво. Отначало расте бавно, като се включва в хранителната система на неволния си домакин. С течение на времето укрепва сили и принуждава другото дърво да се бори за слънце, въздух и вода с навлека убиец. В крайна сметка другото дърво загива. Но удушвачът — не. До този момент той е успял да пусне собствени корени, да изгради собствена хранителна система и да се превърне в пълноценно дърво, заело мястото на изпития и изяден съперник.