Лиза Ангер - Несвяст

Хващам Марлоу за ръка, оставям пръстите ми да се вплетат в неговите, давам му да ме вдигне от земята.

Прибирам се от Ела по плажа. Виждам светлините на собствената си къща отпред, на не повече от триста-четиристотин метра. Виждам, че стаята на Виктория свети и се усмихвам при мисълта за това, как на Есперанса винаги се удава да я прати в леглото без много приказки. Аз обикновено се виждам в края на операцията легнала на пода до леглото, увлечена в безкраен разговор с нея, докато цветният силует от нощната й лампа кръжи по стените и тавана.

— Не се ли умори, Виктория? — ще попитам аз.

— Не, мами. Не съм — ще каже тя, за да потъне в сън няколко минути по-късно.

Проблемът се състои в това, че аз обичам тези минути и нямам нищо против да седя с нея, докато заспи. А тя го знае. Нося я на ръце и я приспивам, откак се е родила. Все разправят, че не бива да се прави това, защото щяло да им се превърне в навик и ще трябва да го правите и когато вече не ви се ще, че никога нямало да се научат на „самодисциплина“. Но аз знам, че ще настъпи ден, когато ще плача за тези моменти. И си мисля, че ако човек не може да отдели половин час за приспиване на детето си, ако приеме, че за него е по-добре да се съдира от рев всяка вечер, та да се научи кой командва тук, май би било по-добре за такъв изобщо да няма деца. Тъкмо си мисля за това, когато дочувам:

— Офелия.

Аз спирам стресната и рязко се обръщам назад, за да съзра пустия плаж. Погледът ми бързо го обхожда. Тревата и дивият овес шумолят тихичко под напора на вечерния бриз, също както в онзи мой сън. Няма никого — нито пред мен, нито отзад. Сърцето ми се качва в гърлото. Гласът е нисък, мъжки, прилича повече на ръмжене. Поемам дълбоко дъх и затичвам.

— Офелия. — Спирам и отново се обръщам. Като изключим баща ми, никой не ме е наричал с това име от години. Даже Дру го произнася с известно дистанциране, все едно говори за някого, напуснал този свят много отдавна. В сегашния ми живот никой друг не го знае.

И в този момент го съзирам: висока, набита фигура на мъж, който се надига от тревата. Нищо не мога да различа — нито лицето, нито цвета на дрехата му. Той е само една черна сянка, която излиза от друга черна сянка като някакъв облак дим. Стоим така известно време. Целият свят е погрознял и изкривен.

Съзнанието ми се мъчи да оцени ситуацията. Реално ли е всичко това? Или е нов сън? Ужасяващата ничия земя между истинското и въображаемото?

Решавам да размисля по въпроса по-късно, а сега се впускам в бесен спринт към дома. Даже не поглеждам назад, за да разбера дали ме гони. В главата ми има само една мисъл: час по-скоро да се прибера при Виктория.

С парещи от напрежение бели дробове изкачвам дървените стъпала към задната ни порта, за да прелетя през нея като изстреляна. Сега спирам и се обръщам. Виждам черната сянка да се приближава, но е изостанала доста, мълчалива и ефимерна. Няма закъде да бърза. Толкова е сигурен, че не си дава никакъв зор.

— Офелия — чувам донесено от вятъра това име. Сякаш идва отникъде. Започвам да се мотая с ключовете при задната врата. Пръстите ми са станали непослушни под действието на адреналина. Обръщам поглед назад, но не го виждам. Най-накрая успявам да отключа, блъсвам вратата зад себе си и я заключвам трескаво. Активирам алармената система с треперещи пръсти. Понечвам да спусна щорите за ураган, но в този миг усещам присъствието на Есперанса и насочвам поглед към нея.

— Госпожа Ани, какво е станало? — Лицето й е изкривено от тревога. Сигурно е чула трясването на вратата. Прибира полите на халата около пижамата си, гледа ме, а после наднича през стъклените прозорчета на вратата към плажа.

— Има някого там. На брега — казвам аз със страховит шепот. Изключвам външното осветление и започвам да се взирам в мрака. Есперанса ме наблюдава със смесица от страх и жалост в погледа.

— Госпожа Ани — обажда се тя предпазливо, — сигурна ли сте?

— Сигурна съм, Есперанса — отвръщам аз, макар сега, в закътания уют на къщата, вече да не съм. Всичко бледнее, като да не се е случвало никога. Въпросът е там, че не мога да бъда сигурна, предвид онова, което е ставало с мен.

Тя отново гледа навън. И очите й се разширяват. Дръпва се от вратата и ме поглежда с невярващ израз.

— Има някого.

Виждам фигурата в края на пътеката ни към плажа. Стои си там. Ужасяващ пристъп на страх се бори с чувството на облекчение, родено от факта, че всичко е истинско — въображението ми не си прави шеги с мен.