Лиза Ангер - Несвяст

Мъжът оставя визитка върху масичката за кафе и отново поглежда към Дру.

— Ако имате нужда от нещо през нощта, госпожо Пауърс, позвънете ми. Аз съм дежурен до сутринта.

— Благодаря — отвръщам аз. — Много сте отзивчив. Наистина.

Той ме гледа несигурно. Ако съм прозвучала саркастично, не съм имала подобно намерение.

След като полицаите си отиват, аз отнасям заспалата си дъщеря в леглото и убеждавам Ела да си върви у тях.

— Обади ли се на Грей? — пита тя, докато чакаме на предната веранда съпругът й да я вземе.

— Да — лъжа уверено аз.

— Идва ли си?

— Каза, че ще се опита — отвръщам аз и свивам рамене.

Отговорите ми май не й харесват, но тя се въздържа от коментар. Прегръща ме и силно ме притиска към себе си.

— Ако нещо стане, веднага се обади. Сериозно ти говоря. Веднага.

— Добре — обещавам аз.

Гледам я как се спуска по стълбите, докато колата на мъжа й спира отдолу. Той махва през прозореца, но не излиза от нея. Винаги се държи резервирано, хвърля ми странни погледи. Май не ме харесва много-много и не знам защо. Може би долавя, че и аз крия много неща. Може би не му вдъхвам доверие. Колкото и да се мъча да се прикривам, явно не успявам докрай.

Не мога да накарам Дру да си тръгне. Вивиан иска да си върви, а той настоява да прекара нощта върху дивана. Хич не му пука за мен, но се безпокои заради Виктория. Сто на сто щяха да се опитат да я вземат със себе си, ако допуснеха, макар за миг, че бих могла да се съглася.

— Няма нужда, Дру. — Все едно говоря на шапката си.

— Това е удоволствие за него — обажда се Вивиан, докато мята чанта през рамо. — Дай на старо куче да се намира на работа. А не искате ли вие с Виктория и Есперанса да пренощувате у нас?

— Не. Тук сме си добре — казвам аз.

Тя ме прегръща.

— Не оставяй Дру да ти се качва на главата — шепне тя. — Той се безпокои за теб, нищо, че се държи така. Много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Кимвам и си мисля кой ли има полза от такова безпокойство. Тя си тръгва, а аз оставам за малко на вратата с ръка върху топката. Усещам погледа на Дру върху врата си.

— Може цялата работа да се окаже буря в чаша вода.

Обръщам се с лице към него. Както е седнал, виждам само очертанията на тялото му. Нищо от лицето.

— Той ли е бил, Дру? — питам аз. Къщата въздъхва при включване на климатика и хладната му струя близва врата ми.

Дру кръстосва ръце пред гърдите си.

— Той е мъртъв и това ти е известно.

— Кой тогава? Кой знае това име?

— Някой се ебава с тебе, момиче. Ще разберем кой. Не се притеснявай. — Думите му са доброжелателни, но тонът не е. Той не приближава, нито застава на светло.

— Добре — отвръщам аз.

— Върви да поспиш.

В полумрака на спалнята коленича и бъркам в моя тайник. Ровя известно време, докато напипам онова, което търся — малка облечена в кадифе кутийка. Отварям я. Вътре има златно колие, оформено като половинка от сърце. В скривалището си държа и други, по-практични неща, като например деветмилиметров „Глок“ с муниции за него, канадски паспорт с моя снимка и неизвестно чие име и двайсет хиляди долара, разпределени в четири спретнати пачки по пет. Има и малка черна тетрадка, в която съм записала важна информация. Например номера и PIN-кода на банкова сметка, в която държа известна сума, както и координатите на един мъж, обещал ми още преди много време, че ще ми помогне да изчезна при необходимост. Възможно е завинаги.

Още не е пукнала зората, когато чувам Грей да влиза на долния етаж. Прекарала съм нощта в нещо като бдение, вперила поглед през прозореца в очакване неясната сянка отново да се надигне сред тревата. Но нищо такова не се случва. Някаква двойка се появява, за да поплува в океана и си тръгва обратно в нощта със сплетени ръце. В четири часа пробягва младеж или момиче с момчешка структура — не може да се каже в мрака. Виждам подскачащата фигура да преминава край къщата, за да се върне след двайсетина минути. Би трябвало да изпитам известно облекчение от това присъствие, но баналните прояви на всекидневието ме разочароват.

Долавям приглушените звуци от разговора на Грей с баща му. Представям си как Дру му разказва случилото се снощи, почти долавям авторитетния глас, виждам пренебрежителния израз на очите му. После се чуват стъпките на Грей, който взема по две стъпала на един път. Той спира пред вратата и я отваря предпазливо, в очакване да ме завари заспала.

— Какво има? — пита Грей, след като ме вижда седнала до прозореца. Видът му ме успокоява и дразни едновременно. Нещо в него в момента или може би събитията от вечерта, а също така съвпадението на тази ужасна годишнина с годишнината от деня на нашето запознанство ме връща към мига, в който го видях за първи път.