Лиза Ангер - Несвяст

Тя ме потупва по рамото и отвръща на усмивката.

— Кога се прибира Грей? Хич те няма без него на подобни мероприятия.

— В края на идната седмица — отвръщам вяло, като продължавам да гледам през рамото й.

— Никога не съм предполагала, че един застрахователен шеф трябва да пътува толкова много — казва тя. Аз се вслушвам по-внимателно, дебна за нотки на скептицизъм в гласа, но тонът й си остава обичайният, а изразът на лицето — открит и дружелюбен.

— Трябва да оцени на място рисковите фактори при една мащабна инвестиционна програма на някакъв клиент — казвам аз, сякаш с това обяснявам всичко.

Тя кимва и отвръща:

— И все пак. Твърде често те оставя сама.

Не гледа в мене. Очите й са обърнати навън в нощта. Не мога да преценя дали влага нещо в този разговор, или просто си приказва.

— Намерил кой да критикува — заяждам я аз усмихната, с желание да разведря обстановката. — Тебе те няма толкова често, колкото и него.

— Така е. Но аз заминавам по важни задачи. На пазар в Ню Йорк. За отдих в Големия каньон. На слънчеви бани във Фиджи.

— Мда — отзовавам се аз.

Тя се засмива.

— Къде е този път?

— Кливлънд — отвръщам.

— Че какво важно може да има в Кливлънд? — пита Ела.

Аз й отправям пълна с извинение усмивка. Смеем се и двете. Питам се доколко щеше да й е смешно, ако знаеше с каква лекота ми се отдава да лъжа.

— Да ти налея ли нова? — пита тя с поглед върху чашата ми, след като и двете сме помълчали една минута, взрени в нощта. — Мисля, че наистина имаш нужда, момиче.

— Не, благодаря — казвам аз. — Смятам да се изнижа оттук и се прибера пеша покрай плажа.

Тя знае, че е безсмислено да ме уговаря да остана за още едно питие. Има право. На такива места хич ме няма без Грей. Не умея да се държа на тия петъчни коктейли. Не мога да водя празни разговори, да общувам със съседи и непознати, да правя каквото се прави по такива места. В главата ми е пълно с прекалено много неща, за да се забавлявам.

Макар да знам, че не бива, че подобни действия никак не се вписват в препоръката на Дру за затягане на дисциплината, след като си казваме „лека нощ“, аз се измъквам през задната врата и вървя по павираната алея с палми от двете страни и приглушено осветление, която извежда на плажа. Хвърлям последен поглед към партито на Ела, но от онова момиче няма и следа.

Марлоу спи на кушетката. Краката му висят от нейния край, а звуците от дълбокото му дишане пълнят цялото помещение. Това трае вече не броени дни, както мама обеща, а цели седмици, без какъвто и да било признак, че има намерение да си тръгне. Аз го мразя и съм запленена от него в еднаква степен. Не е ходил на училище, но твърди, че се явил на изпити като частен ученик. Прекарва времето си в писане и рисуване в цял куп опърпани тетрадки. Неизвестно как, винаги разполага с пари, купува продукти и дребни подаръци за мама. На няколко пъти готви, с което я кара направо да се подмокри от умиление. Непрекъснато разправя за неговите свински котлети или Rice-a-Roni 10 10 Полуготова храна от ориз, дребни макарони и подправки. — Б.пр. , като да е някакво превъплъщение на Джулия Чайлд 11 11 Джулия Чайлд (1912–2004) — именита американска готвачка, автор на кулинарни рецепти и водеща на телевизионни предавания, пионер на френската кухня в САЩ. — Б.пр. . Пленена е от неговото внимание и външен вид. А че аз готвя пет дни седмично (през останалите два ядем пица или сандвичи) от не знам кога си, това въобще не се брои. Бясна съм и се оплаквам на глас.

— Ти просто ревнуваш — казва мама и ме потупва по рамото. — Толкова е сладък. А точно сега ние сме всичко, което той има. Опитай се да бъдеш мила.

Господи, колко е жалка. За мъж е готова на всичко — даже и за недорасъл, — стига да й окаже мъничко внимание. А у него няма нищо сладко, ако ме питат мене. Панаирджийските номера, които разиграва заради майка ми, не минават пред мен, а и той не си дава труд да ми ги върти. За мене пази крадливи погледи — пълни със заплаха или желание, не мога да определя. Но тези очи, тези погледи не ми дават да заспя вечер, карат ме да мисля за него, да се вслушвам в дишането му.

Живея в състояние на постоянна възбуда — тревожа се за мама, страх ме е от възможността оня убиец да се домъкне и заживее с нас, мразя сина му, който се въргаля върху нашата кушетка, и да, тая известно възхищение към Марлоу.

Неговото присъствие събужда нещо в тялото ми, нещо вълнуващо и непознато. В негова близост се задъхвам, ставам непохватна и склонна към емоционални сривове и истеричен кикот. Мразя се заради това, но нещата започват да изпадат от ръцете ми, щом се появи наоколо. Полускритата усмивка ми казва, че той е напълно наясно с влиянието си върху мен.