Лиза Ангер - Несвяст

— Мами — обажда се Виктория в колата на път за училище тази сутрин.

— Да, Виктория.

— По-добре ли си? — Тя гледа отражението ми в огледалцето за обратно виждане. Леко е смръщена.

— Да — отвръщам аз. — Много по-добре.

Виждам я да се усмихва и насочвам отново поглед към пътя отпред. Сетне чувам:

— Не искам повече да оставам при баба и дядо.

Това звучи странно и аз отново поглеждам в огледалцето, за да видя, че веждите й са пак смръщени.

— Защо, скъпа?

— Просто не ща. Искам да си стоя при тебе и тате. Ти не трябваше да заминаваш, а те не трябваше да ме водят с тях. — Виждам, че го е обмисляла. Сърцето ми леко се свива.

Усмихвам й се и решавам да не питам повече.

— Никъде няма да заминавам и ти не трябва да ходиш никъде, щом не ти се ходи. Нали?

— Да — казва тя, но усмивката й не се завръща.

През останалата част от пътя я наблюдавам в огледалото и се питам дали пък да не задълбая малко въпроса. Но докато стигнем училището, тя си е пак предишната Виктория, оживена и бъбрива, чурулика за предстоящата изява в „Покажи и кажи“ 24 24 Учебна програма в подготвителните и първите класове, в рамките на която децата се учат да говорят пред аудитория, като за целта донасят от къщи някакъв предмет, а после разказват защо са се спрели именно на него, за какво служи и пр. — Б.пр. . Домъкнала е Клод и Изабел. Не се съмнявам, че ще пожъне колосален успех.

След като оставям Виктория, не се прибирам направо. Противна ми е мисълта да прекарам остатъка от деня около Бриджит, която, между нас казано, е още по-некадърна готвачка и домакиня, отколкото съм аз. Започвам да си мисля, че е оперативен работник от службата на мъжа ми, чиято главна задача е да ме държи под око.

Намирам се в интернет кафето край плажа. Поръчвам си кафе с мляко и като се свирам в най-отдалечения ъгъл, започвам да сърфирам из Мрежата с помощта на един от лаптопите. Опитвам се да намеря потвърждение на някои от нещата, които се случиха с мен. Но, както се оказва, не е нужно да ми вярват околните. Аз знам какво се е случило. Знам, че не съм луда. Знам, че срещнах Марлоу и го премахнах от този свят. Това знание ме излекува и би следвало да съм напълно доволна. Какво са сторили Алан Паркър и „Помощ в мъка“, за да потулят нещата, не е моя работа. Направих опит да се свържа с баща си и да поговорим за онази нощ, но без успех. Започвам да се тревожа за него.

Пръстите ми висят над клавишите. Искам да измисля начин да се свържа с Алан Паркър, с други лица, потърсили услугите на неговата организация, както и с баща си, в отсъствие на Грей. Край тоалетните има телефонен автомат. В края на краищата не правя нищо от намисленото. Май ме наблюдават. Всички са толкова доволни от моя „напредък“. Не е сега моментът да разлайвам кучетата. Трябва да съм у дома при детето си.

— Не ви оставят сама, нали? — Обръщам се и виждам млада жена, седнала на масата зад мен. Има бебе, което спи безметежно в количката си. Пепеляворусата коса на жената е събрана отзад в стегната конска опашка. Лицето й е бледо до сивота. Под очите личат тъмни кръгове на умора. Не я познавам.

— Моля?

— От сума време се мъча да ви сваря някъде насаме — казва тя.

— Познаваме ли се?

— Не, вие не ме познавате, госпожо Пауърс. Казвам се Сара Харисън. Съпруга на Рей Харисън.

Поглеждам я в лицето и се мъча да установя какво може да иска. Дали няма да последва нов опит за изнудване? Една отчаяна жена има нужда от пари? Не, не е това. Нещо в израза на лицето й ми го казва. Очите са широко отворени и откровени. В нея се чувства сила и присъствие на духа.

Няма престъпен вид. Уплашена е, току поглежда към вратата, а сетне към бебето. То много прилича на Рей Харисън и единствено розовата дрешка ми подсказва, че е момиченце. Спомням си времената, когато и Виктория бе така мъничка и крехка. Не мога да се удържа и докосвам патешкия пух по главичката. Бебето въздъхва, но не се събужда.

— Трябва да поговоря с вас — казва Сара.

Извръщам се настрани. Ако някой ни гледа, нека си мисли, че просто се любувам на детето. Забивам поглед в компютъра.

— Какво мога да сторя за вас, госпожо Харисън?

— Чухте ли какво стана с моя съпруг?

Кимвам.

— Съжалявам — казвам аз. И наистина съжалявам за всички тях, а най-вече за това невинно момиченце.

— Онова, което му се случи, стана, защото искаше да ви помогне.

— Не разбирам — казвам аз. Давам си сметка, че звуча дистанцирано и хладно. Но в този момент не мога да си позволя друго отношение. Тя изглежда така неустрашима, докато споделя последните събития в живота на своя съпруг, вестникарската версия плюс всичко онова, което той е установил в хода на разследването си.