Лиза Ангер - Несвяст

Карам известно време без определена цел, с пресъхнало гърло и разтуптяно сърце. Дробовете ми не са се оправили след поглъщането на дима и сега ми е трудно да си поема дълбоко въздух. Карам край плажа, после свървам из улиците на нашето малко и старомодно океанско градче, наблюдавам туристи с ужасяващи слънчеви изгаряния, тийнейджъри с излети, идеални тела, да се суетят наоколо боси и по бански, загорели пенсионери с безгрижен вид и бастуни. След малко се успокоявам, но думите на Сара Харисън продължават да кънтят в ушите ми. Искам да се прибера. Да се престоря, че никога не съм я срещала. Мъча се да си внуша, че и тя е продукт на изкривеното ми съзнание, поредна моя фантазия. Но не става. Казаното за собствената й дъщеря отеква в съзнанието ми: Искам тя да знае, че в живота има и други неща, освен собствената сигурност. Че когато допуснеш грешка, не можеш да продължиш нататък, ако не се опиташ с всички сили да я поправиш. Тази простичка истина боде. Усещам, че отново се отказвам от себе си. Този път в името на дъщеря си.

За тази вечер сме планирали гостуване у Дру и Вивиан. Перспективата ме изнервя и притеснява. Не се чувствам уютно в компанията на Вивиан, откакто съм се върнала. С Дру не разговарям изобщо. Вечерята у тях е последното нещо, което бих искала да ми се случи. Но Грей ме убеждава, че това е необходимо за всички завръщане към нормалното, отправна точка, от която ще продължим напред като едно семейство. Не че го мразя заради тая работа, ама почти.

На два пъти съм го сгризала за нещо, докато се приготвяме, и сега ме избягва. Виктория е раздразнителна и леко лигава, може би заради моето настроение, което всеки път се оказва заразително по отношение на нея. А може да си има собствени причини. Не иска да тръгва, както ми е и казала, мрънка за пица и видео. Питам я защо на иска, след като съм я нагласила в новия тоалет, купен след срещата ми със Сара — искам да имам някакво оправдание в очите на Бриджит за това, че не съм се прибрала веднага.

— Винаги си обичала да ходиш у баба — започвам аз, докато закопчавам твърдите копчета на гърба на розовата рокля, която носи над розов чорапогащник. Тя придържа косата си, за да ме улесни.

— Не, не обичам — заявява Виктория заинатена. — Предпочитам пица и видео.

Виждам опечалено увисналите ъгълчета на устните й в огледалото насреща. Нежно я извръщам, за да застанем лице в лице. У нея няма и следа от Марлоу — лицето й е досущ моето.

— Какво има, Виктория? — питам аз почти шепнешком.

Тя забива поглед в краката си.

— Нищо. — Прилепя се до мен и ме прегръща с мънички ръчици през шията. Аз също я прегръщам и се готвя да попитам отново, обаче в същия миг на прага се появява Грей.

— Как може да се уреди човек с такава прегръдка? — пита той и детето се хвърля към него със светнало лице. Няма и помен от предишната печал. Той я подхвърля във въздуха и силно я прегръща. Двамата се усмихваме един на друг над главата й, а тя се кикоти от удоволствие. Грей я оставя на пода.

— Всички ли са готови? Татко се обажда току-що. Вивиан е сложила месото на скарата.

Може и да забелязва, че двете с Виктория преставаме да се усмихваме, но не дава вид.

Гади ми се от целия фарс. Все едно че Сара Харисън седи насреща ми край дългата стъклена маса, около която сме се събрали за вечеря. Огромно оранжево слънце се спуска към хоризонта на синьо-розовия небосклон над залива. Ядем филе миньон с печени картофи и огромни кочани царевица. Дру и Грей пият бира, а ние с Вивиан — бяло вино. Виктория пие млякото си от пластмасова чаша с нарисувано отгоре й котенце. Всеки страничен наблюдател би умрял от завист — богато и щастливо семейство се наслаждава на съвместна вечеря в луксозния си дом с изглед към океана.

— Ани — започва Дру, като нарушава тягостната тишина, настанала след размяната на няколко общи приказки и мнения за вида на детето, — изглеждаш добре.

Усмихва ми се по начин, който не ми е познат досега. Видът му е доволен и милостив — кралят се радва на своите благоверни поданици. Благодаря му, защото май точно това се очаква да сторя при дадените обстоятелства.

— Радвам се да го видя — продължава той. — Благословени сме да се съберем така, като едно семейство. Дълъг бе пътят до щастието… за всички ни.

— Така е — обажда се Вивиан, забила поглед в чинията. — Истинска благословия. — После вдига очи към мен и ме хваща за ръка. Имам желание да я отблъсна, но не го правя. Усмихвам й се, а сетне и към Виктория, която седи до мен и внимателно наблюдава цялата сцена.