Лиза Ангер - Несвяст

— Трябва да призная — кара нататък Дру с малко по-силен и ведър глас, — че когато за първи път се появи сред нас, реших, че не си подходяща за сина ми. Опасявах се от това, че не си добре и че Грей ще се опита да те спаси по начин, който не можа да използва при собствената си майка.

Думите му падат като юмруци върху масата — отчетливо и тежко. Всеки спира по средата онова, с което се е заел, за да го погледне. Чашата на Вивиан застива току пред устата й, моята вилица увисва над един домат. Никога не съм го чувала да говори така. Тази откровеност ме кара да се изчервя.

— Татко — обажда се намръщен Грей, като се навежда напред на стола си. Отправя многозначителен поглед към Виктория и забелязвам напрежението в раменете и горната част на ръцете му.

— Остави ме да се изкажа — срязва го Дру и вдига ръка.

Сега виждам, че е пиян. Четири бутилки е люснал, само откак сме тук, а сигурно пие доста отпреди това. Станал е непривично разпуснат и бъбрив.

Грей ме поглежда с неудобство, но се обляга назад, все още напрегнат, все още пълен с очакване. Не че го е страх да се опъне на баща си. Просто и най-малката препирня при тях винаги прераства в колосален скандал и той предпочита да си затрае.

— Но ти не си като майката на Грей — заявява Дру. — Ти, Ани, показа дух, какъвто не съм подозирал у тебе. Ти ощастливи моя син и се прояви като много добра майка.

Преди година бих са подмокрила от благодарност при подобно изявление. Сега просто ми се ще да му забия един юмрук право в равните бели зъби. Думите на Сара Харисън се блъскат в главата ми, а сърцето бие все по-често. Полагам сериозно усилие да овладея напиращите към лицето ми чувства.

Вивиан се изправя рязко, като едва не събаря стола си. Усетила е наближаващата буря.

— Виктория, ела да идем горе при кукленската ти къщичка — казва тя и се насочва към вратата. Очаквам детето да се втурне след нея, както всеки път, но тя остава на мястото си като зазидана.

— Не ща — заявява Виктория намусено. Хваща ме за ръка и добавя: — Тук искам да остана.

— Виктория — повтаря баба й толкова остро, че чак аз подскачам. — Да вървим.

Нещо се преобръща в мен.

— Няма да й говориш по този начин — чувам гласа си. — Никога.

Сега всички погледи се отправят към мен, сякаш съм марионетка, която неочаквано е направила движение по собствена воля.

— Не искам да играя тия игри с тебе, бабо — казва Виктория. — Не ми харесват.

Поглеждам дъщеря си с мисълта колко по-силна, по-корава е от мене още на тия години.

— Какви игри, Виктория? — питам аз. Тя не отговаря, но впива поглед в очите на баба си. Върху лицето на Вивиан личи предупреждение, а върху това на детето — уплаха. В гърдите ми се надига гняв и аз заставам между тях.

— Какви игри? — повтарям въпроса аз.

Същия следобед влизам в компютъра на Грей. И откривам, че Сара Харисън ми е казала истината относно връзките на „Пауърс и Пауърс“ с „Помощ в мъка“. И от този момент нататък възбуденият ми мозък се мъчи като бесен да подреди отделните частици на всичко онова, което ме сполетя. Този поглед, разменен между Вивиан и детето, като че ли дава последен тласък на процеса.

— Какво става тук? — пита Грей. Той отново се е привел напред, сякаш готов да стане от мястото си.

Виктория поклаща глава и упорито забива поглед в коленете си. Пялото й телце е напрегнато. Пуснала е ръката ми и впила пръстите си в облегалките на стола. Аз я прегръщам през раменцата и шепна в ухото й:

— Няма да ходиш никъде, щом не искаш, миличка.

Виждам как се отпуска цялата.

Всички замълчават за момент.

— Снимката — обаждам се спокойно аз, внезапно проумяла. — Ти си я вързала и снимала така. Казала си, че е игра.

Виктория ме поглежда изненадано, а после избухва в сълзи.

— Не прави лошо на мама! — писва тя неочаквано, вперила поглед в Дру. Върху лицето й е изписан такъв срах, че сърцето ми се свива. Тя ме хваща за ръка и започва да се примъква в скута ми. — Не съм й казала аз. Не съм аз!

Тя е цяла върху мен, хлипа и се притиска към тялото ми по начин, който помня от дните на прохождането й. Аз я прегръщам здраво и заравям лице в косите й.

— Никой няма нищо да ми стори, Виктория — шепна в ухото й.

Грей е вече на крака, вперил яростен поглед в баща си.

— Татко — казва той, — какво си направил?

Дру диша шумно, сякаш за да се успокои.

— Направих онова, което бе нужно, за да можем отново да се съберем ето така, като едно семейство.

Грей блъсва масата с такава сила, че една чаша пада и се разбива върху пода. По краката ни плисва вино. Никой не се навежда да прибере парчетата и да почисти. Всички сме като замръзнали. Лицето на Грей е алено. На шията му пулсира вена. Никога не съм го виждала толкова ядосан.